Глава 20

Медали за Биймиш и Коп

Когато чул за пенсионирането на главния съветник в такъв критичен за страната момент, крал Фред се разгневил, но понеже вярвал, че лорд Спитълуърт ще се справи с надвисналата над кралството беда, се зарадвал на назначението му.

Макар да се чувствал по-спокойно зад високите огради и оръдейни кули на двореца, Фред все още не можел да се отърси от преживения шок. Не излизал от покоите си, носели му храна на златни подноси и вместо да ходи на лов, сновял по дебелите килими и се мъчел да отпъди спомена за страшното северно блато. Виждал се само с двамата си най-добри приятели, а те избягвали да му напомнят за Маршландия.

На третия ден след завръщането Спитълуърт му съобщил с покрусен глас, че войниците, които били изпратени да търсят останките на Нико Коп, намерили окървавените му ботуши, една конска подкова и куп оглозгани кости. На краля му прималяло и се стоварил на сатененото канапе.

– Какъв ужас! Горкият редник Коп… Що за човек беше той?

– Нико Коп току-що беше постъпил в гвардията, многообещаващ рижав младеж, с лунички, единствен син на овдовяла майка. Голяма трагедия! Най-лошото е, че точно както предрекохте, след горките Биймиш и Коп Икабог копнеел за човешко месо. Ваше Величество, вие проявихте изумително проникновение за надвисналата опасност!

– Н-но какво ще правим сега? Ако чудовището е петимно за още човешки жертви…

– Оставете на мен, аз съм главният ви съветник и работя денонощно за сигурността ви и за сигурността на кралството.

– Добре, че Херингбоун те избра за заместник. Какво щях да правя без теб?

– Но какво говорите! За мен е чест да служа на такъв велик крал! А сега, съжалявам, ала трябва да обсъдим погребенията. Ще положим останките на Коп до Биймиш. Церемонията ще бъде тържествена и ще бъде добре, ако връчите на роднините посмъртните им медали за проявена изключителна храброст срещу безпощадния Икабог.

– О, значи имаме и медали!

– Разбира се, Ваше Величество! Което ми напомня, че не сте взели вашия така заслужен медал!

Спитълуърт извадил от джоба си златен медал, голям колкото чинийка за кафе. Гравюрата представлявала чудовище с блестящи очи в схватка със снажен и мускулест мъж с корона. Медалът висял на кадифена алена лента.

– Това за мен ли е? – ококорил се кралят.

– Разбира се! Та Ваше Величество заби сабята си във врата на отвратителния звяр! Всички видяхме това!

Крал Фред огледал медала и макар да бил разкъсван от съмнения, замълчал. Истината в душата му обаче надделяла и гласът ѝ зашепнал: Не беше така, не беше така… Ти видя Икабог, хвърли сабята и побягна. Не си го намушквал. Дори не се приближи!

Малодушието на Фред също надало глас – много по-силен от гласа на истината: Нали вече се съгласи с измислиците на Спитълуърт! Ако признаеш, че си избягал, ще станеш за смях!

Най-мощен бил гласът на суетата: Аз бях предводителят на похода срещу Икабог! Аз го видях пръв! Заслужавам този медал! Представям си как хубаво ще изпъква на черния костюм за погребения!

В крайна сметка кралят се обърнал към Спитълуърт и рекъл:

– Всичко беше така, както казваш. Ама нали не обичам да се хваля…

– Скромността ви е легендарна! – похвалил го лордът и за да прикрие подхилкването си, бързо се поклонил.

Бил обявен национален ден на траур в памет на жертвите на Икабог. Хората се тълпели по улиците, за да се простят с майор Биймиш и редник Коп. В катафалките били впрегнати черни коне с пера на главите. Зад тях яздел крал Фред. Конят му бил черен като смола, а на гърдите му се полюшвал и блестял с ослепителни лъчи златният медал. Зад Фред пристъпвали облечените в черно госпожа Биймиш, Бърт и една ридаеща жена с рижа перука, представяна като госпожа Коп, майката на Нико.

– Милият ми Нико, да пукне дано проклетият Икабог, който уби горкото ми дете! – нареждала тя.

Пуснали ковчезите в гробовете и кралските тръбачи изсвирили националния химн. Ковчегът на Коп бил много тежък, защото бил пълен с тухли. Странната госпожа Коп се вайкала и проклинала Икабог, докато десетима мъжаги охкали и пъшкали от тежестта на ковчега на сина ѝ. Госпожа Биймиш и Бърт плачели безмълвно.

Крал Фред извикал опечалените роднини, за да им връчи медалите. Те били от сребро, тъй като Спитълуърт похарчил твърде много за златния медал за краля. Церемонията била сърцераздирателна – най-вече, когато госпожа Коп паднала на колене, за да целуне ботушите на краля.

Госпожа Биймиш и Бърт тръгнали да се прибират. Хората се отдръпвали, за да им сторят път. Вдовицата спряла само веднъж, когато старият ѝ приятел господин Дъвтейл я прегърнал, за да изрази съболезнованията си. Дейзи искала да каже нещо на Бърт, но всички ги зяпали, пък и той не вдигал очи от краката си. Момичето изпратило с поглед опечалените майка и син.

Когато се прибрали, госпожа Биймиш се хвърлила на леглото и неутешимо заплакала. Бърт взел медала на баща си и го сложил над камината. Направил крачка назад, за да го види по-добре, и забелязал, че на полицата е и дървеният Икабог, който господин Дъвтейл му издялкал. За пръв път се замислил за връзката на Икабог с гибелта на баща си и грабнал ръжена. Натрошил играчката на трески, хвърлил ги в огъня и докато гледал лумналите пламъци, си обещал, че някой ден ще намери чудовището и ще отмъсти за смъртта на татко си.