Глава 14

Планът на лорд Спитълуърт

Когато мъглата над блатото се разнесла, всичко било различно. Шокирани от ненадейната смърт на майор Биймиш, някои войници се озадачили от разказа за гибелта му. Лордовете, кралят и набързо произведеният в по-висок чин Роуч се заклели, че видели чудовището, което всички (с изключение на най-глупавите) смятали за герой от вълшебна приказка. Но дали наистина плътно увитото тяло на майор Биймиш било със следи от зъбите и ноктите на Икабог?

– Да не намекваш, че съм измамник? – ядосал се майор Роуч на въпроса на един млад редник.

– Може би искаш да кажеш, че кралят е лъжец?! – възмутил се лорд Флапун.

Редникът не посмял да им противоречи и замълчал. Капитан Гудфелоу, който бил близък приятел с майор Биймиш, също мълчал, ала гледал толкова гневно и подозрително, че Роуч набързо го изкомандвал да намери възможно най-твърдия терен и да опъне палатките преди падането на мъглата.

Въпреки дюшека с трева и взетите от войниците одеяла, крал Фред прекарал най-ужасната нощ в живота си. Бил изморен, мръсен, мокър и най-вече уплашен.

– Спитълуърт, ами ако Икабог дойде? – пошепнал кралят в мрака. – Може да ни проследи по миризмата. Вече познава вкуса на горкия Биймиш и като нищо ще се върне да си дояде.

Спитълуърт опитал да го успокои.

– Не се бойте, Ваше Величество. Роуч нареди на капитан Гудфелоу да стои на страж пред палатката ви. Ако Икабог се върне, вие ще бъдете последният, когото ще изяде.

На сутринта поели обратно към Джеробом. Спитълуърт изпратил вестител, който да уведоми кмета за сполетялото ги нещастие, а и да предаде заповедта на краля да няма тромпети и гърмящи бутилки при посрещането. Хората останали по домовете си и надничали през прозорците и вратите. Ахнали от почуда при вида на мръсния и отчаян крал, а когато съзрели завързаното за коня на майор Биймиш увито тяло, загубили ума и дума.

 Спитълуърт побързал да нареди на ханджията:

– Трябва ни студено и необезпокоявано място, най-добре зимник, където да оставим тялото през нощта. Ключа ще дадеш на мен.

– Какво се е случило, уважаеми лорде?

– Добри човече, грижиш се за нас толкова много, че ще ти кажа истината, но тя трябва да остане между нас – подел Спитълуърт със сериозен глас. – Икабог погуби най-кръвожадно един от нас. Трябва да пазиш тайната, тъй като народът ще изпадне в паника. Кралят бърза да се върне в двореца, където със съветниците и с мен, разбира се, ще обсъди мерките за безопасността на страната.

– Значи Икабог съществува? – смаял се ханджията.

– И още как! Свирепо и отмъстително чудовище, за което не бива да се разчува. Масовата паника е пагубна!

Всъщност целта на Спитълуърт била именно масовата паника – тя му била необходима за осъществяването на замисления пъклен план. Както той очаквал, ханджията веднага споделил тайната с жена си, а тя изтичала до съседите. На сутринта градът бил обзет от ужас и паниката се занадигала като ферментиращо вино.

Спитълуърт изпратил вест в града на сирената Кърдсбърг, че кралят не желае тържествено посрещане. Хората останали в къщите си и надничали през прозорците в пълна тишина. Били уплашени, тъй като един търговец от Джеробом дохвърчал с бързия си кон час преди това и разгласил вестта за Икабог.

Спитълуърт отново уредил студен зимник за тялото на майора и разказал на тамошния ханджия за жестокия Икабог и неговата жертва. Заключил зимника с покойния Биймиш и чак тогава си легнал.

Тъкмо мажел пришките си с мехлем, когато кралят го извикал. Лордът се подсмихнал, намигнал на Флапун, който мляскал вкусен сандвич със сирене и кисели краставички, взел една свещ и се запътил към стаята на краля.

Фред го чакал с копринената си нощна шапка на главата и веднага рекъл:

– Лорде, чувам, че хората си шепнат за Икабог – конярите, прислужничките в коридора… Откъде знаят за чудовището?

– Ваше Величество, надявах се да скрия истината от вас, докато се приберем живи и здрави в двореца, но вие сте толкова проницателен и никой не може да ви заблуди! Както предполагахте, Икабог се развилнял след тръгването ни и…

– О, не! – завайкал се кралят.

– Нападението, естествено, го е разярило.

– Какво нападение? Кой го е нападнал?

– Ами вие, Ваше Величество! Роуч ми разказа как сте забили сабята си в шията на побягналия звяр.

Кралят се поколебал дали да не възрази – истината била съвсем друга, – но това представяне на ужасното премеждие в мъглата прозвучало доста ласкаещо и възхваляващо от устата на лорда. Така всички щели да научат, че кралят се е възправил срещу Икабог и се е борил с него, а не че просто зарязал сабята си и побягнал.

– Какво ще правим, Спитълуърт? – притеснил се кралят. – Как ще озаптим развилнялото се чудовище?

– Не се бойте, Ваше Величество! – навел се лордът към кралското легло и пламъкът на свещта осветил дългия нос и лукавата му усмивка. – Обещавам да посветя живота си на вашата защита и на защитата на цялото кралство от чудовището Икабог!

– Благодаря ти много, ти си истински приятел! – трогнал се Фред, измъкнал ръката си под юргана и стиснал десницата на коварния лорд.