История от недотам далечното минало

Това е историята на 16-годишната Елица. Така, както я разказа самата тя. Изводите оставяме на теб.

Преди 5 години, била съм 5-ти клас, родителите ми решиха да ме преместят от кварталното училище и да ме пратят в някое по-престижно учебно заведение, някое с изградени традиции.

Съответно, на 15 септември, мързи ме да сметна коя година се пада, се озовах пред вратите на столично училище, доста отдалечено от моя тих и спокоен свят. И така кошмарът започна. Нищо не говореше за идването му, но истината е, че той ме връхлетя с пълна сила. Няма да назовавам името на училището, не за да запазя достойнството или репутацията му, а защото не искам да се омърсявам, споменавайки го. Какво точно се случи ли? Не мога да определя, но мога да се опитам да ви опиша, разказвайки ви няколко последователно случили се "историйки". Естествено, в 5-ти клас много малко родители търсят престижни училища за децата си, а ако го правят, ги пращат в частни. Това, което се оказа, беше следното – всяко от тези деца живееше на не повече от 50 метра от сградата на учебното заведение. Това го прави квартално даскало, нали? Няма значение. Така, докъде бях стигнала, а – дa, както можете да се досетите, тези деца си бяха от първи клас заедно. И аз не бях топло приета, даже никак. Но откъде започна истинският ужас? Ами, един ден, редейки се на опашката в лавката, едно от момчетата ме пререди и аз писнах: "Не ме пререждай!". Къде ми е бил акълът? И така, последва доста силен удар от страна на момчето. Не помня дали беше шамар или круше, но усещането от момента, в който поех удара с челюстта си, се е отпечатало завинаги в съзнанието ми. И това беше началото на един перманентен тормоз над мен, психически, чрез подмятания и обиди, физически, чрез бой. Единствено двама души не ме тормозеха. Едната беше Ейв, гаджето на основния ми тероризатор, която намери в мен перфектната приятелка, страхуваща се от нея, и неин верен роб, и Панчо, който не смееше да се опълчи на глутницата, но все прекъсваше боя по някакъв начин и след това ме успокояваше, бършейки раните ми. Успехът ми спадна. Станах непоносима извън училище, което изостри до максимално отношенията с родителите ми. Започнах да търся начини да им покажа, без да им казвам, какво става в елитното училище, но никой от тях не подозираше, че е възможно. После щастието ми се усмихна. Отивайки на родителска среща, майка ми разбира от друг родител, че аз плащам за бодигард, доста тъпо, но това беше единственият ми шанс да оцелея по онова време. Прибира се майка вкъщи и пита: "Какво става бе, маме? Кажи ми. Ще ти помогна". Аз – рев, ама си мълча, иначе бой после. И така рев двете цяла нощ, ама не смея да си призная и нищо не се разбра. След седмица обаче побойникът дойде на училище, беше болен 2 седмици преди това, и някой му казал за родителската. Той решил, че съм се разприказвала за случилото се и ме притисна. Плаках, клех му се, ама не повярва. И тогава, точно на втория етаж, до тоалетната, ядох най-големия, но и най-щастливия си бой. И за двете определения е виновна една масивна, метална верига. Ясно е, че е било груба гледка, но защо щастлив ли? Митко, така се казваше момчето, взе че ме удари през лицето. И така, прибирам се аз вкъщи с огромна синина под формата на верига, няма мърдане, мама разбра. Отписаха ме от училище. Има обаче още нещо, което никога няма да се изтрие от съзнанието ми, и това е репликата на тогавашната ми класна ръководителка, когато мама й показа подутината на лицето ми и обясни как съм се сдобила с нея: "Вас какво ви интересува? Нали си местите детето?!" Така че към децата, а пък и не само, жертва на насилие в училище, ще дам следния простичък и доста банален вече съвет – споделете с родителите си, те ще ви разберат и помогнат. Те са най-добрият ви приятел!

От: Елица Б.Б.