Ексклузивен откъс от „Магнус Чейс: Чукът на Тор“ от Рик Риърдън

Книга втора от поредицата Магнус Чейс и боговете на Асгард ще излезе на български език на 15 октомври 2016. Предлагаме ви откъс от книгата, публикуван за пръв път на 3 май.

Глава първа: Може ли да спреш да убиваш козата ми?

 

НАУЧИХ СИ УРОКА – ако излезеш на кафе с валкирия, ще трябва да платиш сметката и да се погрижиш за трупа.

Не бях виждал Самира ал-Абас почти шест седмици, затова когато ми се обади без предупреждение и каза, че трябва да говорим и е въпрос на живот и смърт, се съгласих веднага.

(Технически вече бях мъртъв, така не се притесних особено от смъртта, но все пак Сам звучеше нервна.)

Когато стигнах „Мислещата чаша“ на улица „Нюбъри“, нея още я нямаше. Мястото както обикновено бе претъпкано, затова се наредих за кафе. След няколко секунди Сам буквално влетя вътре, като мина над главите на посетителите в кафенето.

На останалите и окото им не мигна. Обикновените смъртни не възприемат магията. Това е добре, защото иначе бостънци биха прекарали по-голямата част от времето си в паническо бягство от великаните, троловете, човекоядците и айнхерите, размахващи бойни брадви, докато си пият кафето.

Сам се приземи пред мен в училищната си униформа – бели маратонки, кафеникави панталони и риза с дълъг ръкав, върху която бе нарисувано логото на академия „Кинг“. От колана й висеше брадва. Бях сигурен, че не е част от униформата.

Макар да се зарадвах да я видя, забелязах, че леко се олюлява, а кожата под очите й е по-тъмна от обичайното.

- Изглеждаш ужасно – заявих.

- И аз се радвам да те видя, Магнус.

- Не исках да те обидя. Исках да кажа, че изглеждаш ужасно изтощена.

- Да ти дам ли лопатка, та да ми изкопаеш още по-дълбок гроб?

Предадох се и вдигнах ръце.

- Къде се загуби последния месец и половина?

Тя се напрегна.

- Работата този семестър ме смазва. Гледам деца след училище. После, както може би помниш, трябва да прибирам душите на мъртвите и да изпълнявам строго секретните мисии на Один.

- Децата в днешно време сте много заети.

- Освен това се уча да летя.

- Да летиш? – Напреднахме на опашката. – Със самолет?

Знаех, че мечтата на Сам е някой ден да стане професионален пилот, но не осъзнавах, че вече взима уроци.

- Дават ти да летиш на шестнайсет?

- Баба и дядо никога не биха могли да си го позволят – светнаха очите й, – но семейство Фадлан имат приятел, който държи такова училище. Най-сетне успяха да убедят Джид и Биби…

- Ах – ухилих се, – значи уроците са подарък от Амир.

Сам се изчерви. Тя бе единствената сгодена тийнейджърка, която познавах. Бе сладко как се изчервяваше, когато стане дума за Амир Фадлан.

- Тези уроци са най-хубавите, най-внимателни… – Тя въздъхна замечтано. – Но стига за това. Не съм те извикала да ти се оплаквам от програмата си. Трябва да се видим с наш информатор.

- Информатор?

- Това може да е пробивът, който очаквахме. Ако информацията е добра…

Телефонът на Сам иззвъня. Тя го извади от джоба си, провери екрана и прокле.

- Трябва да вървя.

- Но ти едва сега пристигна.

- Знаеш как сме валкириите с работата. Код три-осем-едно, възможно е в момента да умира герой.

- Току-що си го измисли това.

- Не съм.

- Значи някой мисли, че ще пукне и ти праща съобщение „умирам, веднага пратете валкирия!“, последвано от тъжни личица?

- Помня, че твоята душа изпроводих до Валхала и без да ми пращаш тъжни личица.

- Да, но аз съм специален.

- Просто запази една маса отвън – каза тя, – виж се с информатора. Ще се върна веднага щом мога.

- Но аз дори не знам как изглежда!

- Щом го видиш, ще го познаеш – обеща ми Сам. – Бъди храбър. Освен това ми вземи кифличка.

Отлетя от магазина като Супермюсюлманката и ме остави да платя сметката. Взех две големи кафета и две кифли и намерих една маса навън.

Пролетта бе дошла рано в Бостън. Купчините мръсен сняг все още се бяха задържали като зъбен камък по бордюрите, но по черешовите дървета вече се виждаха бели и червени цветове. Дрехи в пастелни цветове красяха витрините на скъпите магазини. Туристите се разхождаха, наслаждавайки се на слънчевата светлина.

Застанал навън, облечен в ризата, якето и наскоро изпраните си дънки, установих, че за пръв път от три години не съм бездомен. Миналия март ровех в кофите за боклук, спях под един мост в градския парк и се шляех с приятелите си Харт и Блиц, като избягвах ченгетата и се стремях да оцелея.

После, преди два месеца, загинах в битка с огнен великан и се събудих в хотел „Валхала“ като айнхеряр, един от воините на Один.

Сега имах чисти дрехи, къпех се всеки ден. Спях в удобно легло всяка нощ. Можех да седя на маса в кафене, да си плащам за храната, която ям, да не се безпокоя кога ще дойде персоналът, за да ме принуди да се разкарам.

От прераждането си насам свикнах с доста странни неща. Прекосих Деветте свята, срещнах нордически богове, елфи, джуджета и някои чудовища с имена, които не можех да произнеса. Спечелих си вълшебен меч, който в момента висеше на врата ми под формата на рунически медальон. Дори имах безумен разговор с братовчедка си Анабет за гръцки богове, които живеели в Ню Йорк и вгорчавали живота й. Явно Северна Америка гъмжеше от древни богове. Това си беше истинска напаст.

Научих се да приемам всичко това. Но да съм навън в Бостън по време на приятен пролетен ден като нормално смъртно хлапе?

Беше ми странно.

Огледах тълпата наоколо в търсене на информатора на Сам. „Щом го видиш, ще го познаеш“ – беше ми обещала тя. Чудех се каква ли информация има този тип, щом Сам смята, че е въпрос на живот и смърт да я научим.

Погледът ми се спря на витрината в края на един блок. Над вратата имаше надпис от мед и сребро, на който гордо пишеше „Най-доброто от Блицен“ – но магазинът бе затворен. Прозорецът на входа бе покрит от вътрешната страна с тапет, на който с червен маркер бе написано: „Затваряме за ремонт. Скоро ще отворим отново!“.

Надявах се да мога да питам Самира за това. Нямах представа защо старият ми приятел Блиц е изчезнал. Преди две седмици минах покрай магазина и установих, че е затворен. Оттогава не бях чул ни вест, ни кост от Блицен или Хартстоун, а това не бе в стила им.

Замислен върху това, не забелязах информатора, докато той не застана точно до мен. Сам бе права – отличаваше се от тълпата. Не всеки ден можеш да видиш козел с дълго палто.

Между извитите му рога имаше бомбе. Върху муцуната му бяха поставени очила. Палтото му се преплиташе в задните копита.

Разпознах го въпреки майсторската му дегизировка. Бях убил и изял точно този козел в един друг свят. Това е връзка, която не се забравяше.

- Отис – рекох.

- Шшт – каза той, – тук съм инкогнито. Наричай ме… Отис.

- Не знам дали това помага на твоето инкогнито, но добре.

Отис, когото трябваше да наричам Отис, се покатери на стола, който бях запазил за Сам. Седна и постави предните си копита на масата.

- Къде е валкирията? И тя ли е инкогнито?

Надникна в най-близкото пликче със сладки, все едно Сам можеше да се е скрила там.

- Самира трябваше да преведе една душа – казах аз. – Скоро ще дойде.

- Хубаво е да имаш цел в живота – въздъхна Отис, – но благодаря за храната.

- Но това не е за…

Отис взе кифличката на Сам и започна да я яде направо с хартията. На масата до нас една възрастна двойка се загледа в приятеля ми козел и се усмихна. Може би смъртните им сетива го възприемаха като мило дете или забавен домашен любимец.

- Та… – Беше ми трудно да гледам как Отис поглъща кифличката и опръсква реверите на палтото си с трохи. – Имал си да ни казваш нещо.

- За господаря е – оригна се Отис.

- За Тор.

- Да, за него – потрепера Отис.

И аз да работех за бога на гръмотевиците, щях да потреперя, като чуя името му. Отис и брат му Марвин теглеха колесницата му. Също така му предоставяха безкраен запас от козе месо. Всяка нощ Тор ги убиваше и изяждаше за вечеря, а всяка сутрин ги съживяваше. Затова трябва да отидете в университета, деца – за да може, когато пораснете, да не ви се налага да работите като вълшебни козели.

- Най-накрая имам следа – каза Отис – за оня предмет, който липсва на господаря.

- Искаш да кажеш за чу…

- Не го произнасяй! – предупреди ме той. – Но да. За чука му.

Спомних си миналия януари, когато за пръв път се запознах с бога на гръмотевиците. Изкарахме си добре край лагерния огън, заслушани в пръдните на Тор, който говореше за любимите си телевизионни сериали, пръдваше, оплакваше се за изгубения си чук, с който убивал великани и свалял любимите сериали от интернет, и пак пръдваше.

- Още ли не сте го намерили? – попитах.

Отис тропна по масата с предните си копита.

- Официално няма проблем, разбира се. Ако великаните знаеха със сигурност, че Тор е изгубил сещаш се какво, щяха да завладеят световете на смъртните, да унищожат всичко и да ме изпратят в клинична депресия. Неофициално обаче… не, не сме го намерили. Месеци наред го търсим без резултат. Враговете на Тор стават по-нахални. Те надушват слабостта. Казах на терапевта си, че това ми напомня на дните, когато бях малко козле и хулиганите в кошарата ме тормозеха. – Отис погледна тъжно с жълтите си очи. – Мисля, че травматичният ми стрес започна именно тогава.

Това бе знак, че следващите няколко часа трябва да си говорим за чувствата му. Но аз съм ужасен човек, затова не го направих.

- Отис – казах аз, – последният път като се видяхме, намерихме на Тор един здрав железен жезъл, който да използва като резервно оръжие. Не е като да е беззащитен.

- Да, ама жезълът не може да се сравнява с  онова… чу-то. Не предизвиква същия страх у великаните. Освен това Тор се дразни, когато трябва да гледа сериали на жезъла. Екранът е мъничък и с ужасна резолюция. На мен не ми харесва, когато Тор е раздразнен. Така трудно намирам щастието.

Не виждах смисъл в много от чутото. Защо Тор изпитваше такова затруднение да намери собствения си чук? Как бе могъл да опази загубата му в тайна от великаните за толкова време? А и идеята, че козелът Отис търси щастието…

- Значи Тор иска помощта ни – предположих.

- Неофициално.

- Не, разбира се. Всички ще трябва да ходим с палта и очила.

- Отлична идея – каза Отис. – Така или иначе, казах на валкирията, че ще я държа в течение, понеже тя отговаря за… секретните операции на Один. Това е първата добра следа за онзи предмет. Източникът ми е надежден. Друг козел, който ходи на същия психиатър. Подочул е нещо в обора.

- Искаш да проверя слух от обор, който ти си дочул в кабинета на своя психиатър?

- Това ще е супер – Отис се приведе толкова напред, че се притесних да не падне от стола, – но ще трябва да си внимателен.

Направих всичко възможно, за да не се разсмея. Бях играл на топка от лава с огнени великани. Бях летял с орел над покривите на Бостън. Бях издърпал Вселенския змей от залива в Масачузетс и бях победил вълка Фенрир с една прежда. А сега този козел ми казваше да съм внимателен.

- Та къде, казваш, е чу-то? – попитах. – Йотунхейм? Нифлхейм? Пръдлиторхейм?

- Дразниш ме. – Тъмните очила на Отис се кривнаха върху муцуната му. – Но то е на друго опасно място. Провинстаун.

- Провинстаун – повторих – на края на Кейп Код.

Имах смътни спомени от това място. Мама ме бе водила там за един уикенд през лятото, когато бях на осем. Помнех плажове, карамелени бонбони, ролца от раци и галерии с картини. Най-опасното нещо, на което попаднах, бе чайка с нервен стомах.

- В Провинстаун има могилна твар.

- Предполагам нямаш предвид дъждовен червей.

- Не, не… – потрепера Отис, – могилната твар е могъщо немъртво същество, което събира вълшебни оръжия. Гробницата й е оформена като могила, затова й казват могилна твар. Съжалявам, но мразя да говоря за могилните твари. Те ми напомнят на татко.

Това задаваше много нови въпроси за детството на Отис, но реших да ги оставя на психотерапевта му.

- Много ли мъртви викинги има в Провинстаун? – попитах аз.

- Доколкото знам, само един. Но това е повече от достатъчно. Ако онзи предмет е там, ще е трудно да се сдобием с него. Ще е под земята, охраняван от могъща магия. Ще имаш нужда от приятелите си, джуджето и елфа.

Това хубаво, но аз не знаех къде са тези приятели. Надявах се, че Сам е по-наясно с местонахождението им от мен.

- Защо Тор не отиде сам да провери какво има в могилата? – попитах. – Не, чакай. Нека отгатна. Не иска да привлича внимание. Или иска да ни даде шанс да бъдем герои. Или това е трудна работа, а той има да наваксва със сериалите.

- Ако трябва да съм честен, наскоро пуснаха новия сезон на „Джесика Джоунс“ – каза Отис.

„Козелът не е виновен – казах си. – Не заслужава да го удрям.“

- Хубаво – рекох, – когато Сам се върне, ще обсъдим стратегията.

- Не мисля, че трябва да я чакам с теб – облиза една троха от ревера си Отис. – Трябваше да ти кажа по-рано, но виждаш ли… някой или нещо ме следи.

- Смяташ, че са те проследили дотук? – Косъмчетата по врата ми настръхнаха.

- Не съм сигурен – каза Отис. – Надявам се дегизировката ми да ги е объркала.

„Просто супер“ – помислих си. Огледах улицата, но не видях някой явен преследвач.

- Успя ли поне да огледаш този „някой или нещо“?

- Не – призна Отис, – но Тор има много врагове, които биха искали да му попречат да си върне… чу-то. Не биха искали да споделям информация с теб, особено за последното. Трябва да предупредиш Самира, че…

ТУП.

Животът във Валхала ме бе накарал да свикна със смъртоносните оръжия, които летят от нищото, но въпреки това се изненадах, когато една брадва се появи в косматите гърди на Отис.

Скочих през масата, за да му помогна. Като син на Фрей, бог на здравето и плодородието, можех да правя фантастична лечебна магия, стига да имах време. Но когато докоснах Отис, веднага разбрах, че е късно. Брадвата го бе улучила в сърцето.

- О, богове – закашля кръв Отис, – ще умра… сега.

Главата му клюмна. Шапката му падна на паважа. Дамата зад нас изпищя, сякаш забеляза, че Отис не е сладко кученце, а мъртва коза.

Огледах покривите около улицата. Предвид ъгъла на брадвата, трябваше да е метната някъде отвисоко… Да. Забелязах движение точно когато нападателят се скри от погледа ми. Фигура в черно с метален шлем.

Дотук с пиенето на кафе. Свалих вълшебния медальон от врата си и хукнах подир убиеца на козела.