Илса Бик: „Как бих описала „Пепел”? – Светът прави „Бум!”, хората умират”

Авторът на новата и завладяваща постапокалиптична трилогия разкрива интересни подробности от първата книга и личната си биография

Постапокалиптична антиутопия, зомби хорър, приключенско фентъзи... Всяко едно от тези определения прилага на „Пепел” - първата част от новата трилогия на Илса Бик. Но преди всичко това е роман за оцеляването. Сюжетът на книгата се завърта около Алекс, находчиво и смело седемнайсетгодишно момиче, което се опитва да забрави за нелечимия си мозъчен тумор. Том пък оставя зад себе си войната в Афганистан, а Ели е сърдито на целия свят осемгодишно момиче. Пътищата им се пресичат, след като електромагнитен импулс унищожава всички електрически устройства на земята и убива по-голямата част от населението, превръщайки някои от пощадените в зомбита, а останалите дарява със свръхчовешки сетива. Тримата трябва да използват цялата смелост, която притежават, за да оцелеят в новия и хаотичен свят. Звучи интересно, нали? Сега, вижте какво споделя пред списание БРАВО авторът на „Пепел” Илса Бик за книгата и своята биография.

БРАВО: Илса, Вие сте завършили едновременно литература и киноизкуства и медицина. На какво се дължи това Ви решение?
ИЛСА БИК: Истината е, че се отегчавам прекалено бързо. Докато бях в колежа, записах магистратура по биология и по английска литература. Първоначално се фокусирах върху литературата, но след това се записах в клас по холивудско кино и се влюбих в идеята да изучавам това изкуство. Нещо повече – възможността да се прилагат психоаналитични принципи в изучаването на филмите и телевизионните програми ми се стори много интересна. Освен това винаги съм била голям фен на „Стар Трек”. Обичам шоуто, но защо? Как работи то, какви психологически моменти засягат сериали и филми като „Стар Трек”, „Пришелецът” или „Досиетата Х”? Защо ни е грижа за героите в тях? Подобни въпроси ме подтикнаха да се замисля и напиша много статии, да направя най-различни презентации и като цяло да прекарам много хубави моменти, ходейки на кино.

БРАВО: До колкото ни е известно, първоначално сте имали намерение да ставате хирург, но после се насочвате към психиатрия. Защо?
ИЛСА БИК: Това е доста дълга история. Кратката версия: винаги съм харесвала хуманитарните науки. Стажувах през онези тъмни времена, когато нямаше много жени в хирургията. Всъщност бях единствената жена, допусната до моята стажантска програма. От самото начало знаех, че няма да съм сред тези 1-2 човека, които ще останат в болницата на постоянен договор. При нас (в САЩ – бел.ред.) съществува един вид пирамидална структура, що се отнася до хирургията – приемат се даден брой стажанти, да кажем 14, от които започват да отсяват до края на втората година, докато накрая, на петата година, са останали само двама. Така че цифрите бяха срещу мен, а това, че съм жена, не помогна особено. Нямах голям избор. Но тъй като наистина харесвам хуманитарните науки, намерих психиатрията и особено психоанализата за изключително интересни. Прецених, че ако се насоча към детска психиатрия, няма да сбъркам и така и се оказа. Освен това най-добрите творби в психоанализата са изключително интересни истории. Не смятам, че е случайно, че Фройд печели наградата „Mann” за литература, например. Така че в крайна сметка пренасочването ми към психиатрията не беше лош избор. Въпреки че ако трябва да решавам днес, като нищо мога да се озова на работа в Спешно отделение. Просто хирургията много ми допада и има нещо в работата под напрежение, което ме привлича.

БРАВО: Ще ни разкажете ли за времето, през което сте служили във Военновъздушните сили на САЩ?
ИЛСА БИК: Когато започнах, бях много уплашена, въпреки че съм израснала около военни, баща ми също беше на служба във Военновъздушните сили. Но има доста голяма разлика между това да гледаш как други хора се строяват в униформи и самият ти да трябва да го правиш. Освен това първото ми назначение беше доста стряскащо. Бях изпратена като началник на Детската и юношеска психиатрична клиника в базата Лакланд, Тексас. По това време базата беше сред най-добрите места за тренировка на медици от Военновъздушните сили. И не само, че трябваше да ръководя клиниката, но и се налагаше да обучавам местните лекари, което не ми се беше случвало до момента. Срещнах се с много пациенти и проведох много консултации с педиатрични клиники и клиники за онкоболни деца. Прехвърлянето ми в базата Андрюс няколко години по-късно отново ми подейства шоково, тъй като нямах възможност да се занимавам много с детска психиатрия. Вместо това бях лекуващ лекар в психиатричното отделение за възрастни – доста предизвикателна задача, тъй като служих по време на операциите „Пустинен щит” и „Пустинна буря”. Имах възможност да работя с много от психически пострадалите в тези мисии. Едно нещо, което наистина се научих да ценя тогава, е саможертвата и отдадеността на военните на активна служба. Не мисля, че съм осъзнавала какво е да носиш униформа, преди да работя с хора, които отиват на фронта и се сбогуват с близки и приятели. Беше доста отрезвяващо преживяване и именно то ме направи по-добър терапевт. Изпитвам само уважение, възхищение и дълбока признателност към военните. В никакъв случай не съм привърженик на войната, но тъкмо те вършат работата, с която повечето от нас не биха се заели.

БРАВО: Какво от опита Ви във Военновъздушните сили и практиката Ви като психиатър сте използвали при написването на „Пепел”?
ИЛСА БИК: Очевидно е, че герой като Том е много повлиян от времето, което прекарах в армията, и работата ми с много мъже, които приличаха на него. Някои от техниките за оцеляване в книгата също са заимствани от военните ми тренировки. Освен това мисля, че знам нещичко за това как реагират хората под стрес и по време на катастрофа. Истината е, че никой от нас няма да се държи особено примерно в подобна ситуация, стресът изважда наяве най-лошото у хората. Искрено вярвам, че по време на бедствие, много – иначе добри и порядъчни хора – биха се държали по начин, който никога не са считали за възможен. Хората по навик вършат най-лошите неща, подтиквани от най-добрите – в техните очи, причини. Защо Апокалипсисът да се различава? Мисля, че когато настъпи краят на света такъв, какъвто го познаваме, хората ще се изненадат от чудовищата, които ще срещнат. Някой от тях може дори да ги гледат от огледалото.

БРАВО: Главната героиня Алекс е на 17 години. Мислите ли, че една тийнейджърка може да се справи с това, което тя преживява?
ИЛСА БИК: О, разбира се! Хората те изненадват през цялото време... Вярвам, че когато ножът опре до кокала, тийнейджърите притежават способността да се справят и да оцеляват. Разбира се, някои деца просто ще се свият, неспособни да се справят, но това важи и за мнозина възрастни. Не смятам, че има нещо специално във възрастните, което непременно ги прави по-умни и способни индивиди, когато стигне до оцеляване, освен факта, че са живели по-дълго и имат повече опит, от който да почерпят. Но децата, умните деца, се учат бързо.

БРАВО: В романа Алекс среща Том. Има ли определена любовна история, която Ви вдъхнови за тяхната връзка?
ИЛСА БИК: Иска ми се да кажа, че има, но просто се случи така. Сигурна съм, че нещо, което някога съм чела или гледала, ми е повлияло, но се е случило толкова отдавна и/или е толкова дълбоко погребано, че не си спомням. Аз просто ги свързах и оттам нататък те поеха нещата в свои ръце.

БРАВО: Как си представяте света, гледан отгоре, след катаклизма, описан в книгата ви?
ИЛСА БИК: Това е интересен въпрос. Никакви светлини и пушек, без самолети, сателити – нищо, което да работи на електричество. Така че: доста тъмен, ако трябва да съм по-конкретна. Предполагам, че Земята ще бъде обвита в облаци от изпарения на ядрени частици. Рано или късно въздухът ще се прочисти – веднъж, когато прахта слегне.

БРАВО: Кое от всички неща, които преживява Алекс, според вас е най-страшното за нея? А какво й дава сили всеки път да продължава напред и да се бори за живота си?
ИЛСА БИК: Мисля, че ракът е най-плашещият, тъй като може да я убие във всеки един момент и тя не притежава абсолютно никакъв контрол над него. Отчасти по тази причина е и толкова фокусирана върху това да се грижи сама за себе си – да пали огън, да намира вода, да събира храна и да овладява всички тези умения, които й дават контрола, който ракът й отнема. Всъщност това е начинът, по който в практиката ми сме се опитвали да помогнем на децата с рак или други заболявания, включително психични – да работят над това, което могат да контролират, вместо да губят време и енергия с това, което не разполагат. Така че по някакъв начин ракът й дава сила да продължи да се бори, дори когато самото „чудовище” най-вероятно й спасява живота, поне за момента. Да се предаде не е част от нейния репертоар.

БРАВО: Коя е любимата Ви част от „Пепел”?
ИЛСА БИК: Цялата става ли? Честно, обичам цялата книга, защото обожавам (и страдам с) всички герои. Ако това отговаря по-точно на въпроса – винаги плача, когато Алекс е принудена да изостави Том.

БРАВО: Коя беше любимата Ви книга, когато бяхте тийнейджър?
ИЛСА БИК: Ще трябва да хвърлям чоп между „Гънка във времето” на Ленгъл, „Гордост и предразсъдъци” на Остин, „Прераждане” на Уиндам, „Похитителите на тела” на Фини и „Хълмът Уотършип” на Адамс.

БРАВО: А любимият Ви филм?
ИЛСА БИК: Old Yeller ме караше да плача, но все пак го обичах. И не мога да не спомена оригиналният „Междузвездни войни”. Сигурно съм гледала този филм тринайсет пъти, докато беше по кината, но кой ти брои? Освен това обожавам „Пришелецът” и „Пришелците”, но по това време вече не бях тийнейджърка – само се държах като такава.

БРАВО: Спомняте ли си кога и как Ви хрумна идеята за „Пепел”?
ИЛСА БИК: Донякъде. Преди около две години прочетох много добра книга, която се въртеше около края на света и започнах да се чудя дали аз самата бих могла да напиша нещо подобно. Проблемът на онази книга, а и на другите като нея според мен е, че не са много реалистични, хората се държат твърде културно, и/или действието ни пренася години след случване на катастрофата. Затова реших, че ако опитам да пиша нещо подобно, научната страна на историята ще е солидна, хората ще действат като истински диваци, каквито понякога са, и ще оставя нещата да се развиват, вместо да пренеса читателя в свят, който вече е променен.

БРАВО: Ако трябва да опишете „Пепел” с пет думи, кои ще са те?
ИЛСА БИК: Смразяваща, ужасяваща, мъчителна, зарибяваща, пулсоускоряваща. Или пък можете да кажете просто: „Светът прави „Бум!”, хората умират”.

БРАВО: Какво ще направите, ако наистина се случи утре? Ако светът свърши утре?
ИЛСА БИК: Ако приемем, че оцелея през първите 24 часа, на първо място ще се погрижа за безопасността на семейството ми, което най-вероятно означава да ги отведа далеч от всякакви други хора възможно най-бързо. Отчаяният човек е способен на ужасяващи постъпки. Ще намеря или направя подслон, ще изградя огън, ще намеря вода и храна и ще проверя с колко амуниции разполагам. Бих искала да кажа и че ще имам възможност да взема цял тон книги със себе си, но основното при оцеляването е, че ти отнема доста от свободното време.