Глава 5

Дейзи Дъвтейл

Служителите в двореца се разделили на две групи – едните били на мнение, че кралят има вина за смъртта на шивачката, а другите настоявали, че той не е знаел колко зле се чувства тя и затова ѝ възложил шева на костюма.

Главната сладкарка, госпожа Биймиш, била от втората група. Кралят се отнасял много добре с нея и дори я канел в трапезарията, за да я поздрави за чудесно приготвените сладки „Херцожки каприз“ и „Въздушно фантазе“. Ето защо госпожа Биймиш твърдяла, че крал Фред е мил, любезен и щедър монарх.

– Убедена съм, че Негово Величество не е бил уведомен за състоянието на шивачката – казала тя на съпруга си майор Биймиш. – Той не би принудил болен служител да работи и съм сигурна, че се чувства ужасно.

– Права си – съгласил се мъжът ѝ.

И той като съпругата си искал да мисли най-доброто за своя крал – нали и дядо му, и баща му били верни стражи в кралския дворец… Макар да забелязал, че Фред е твърде весел след смъртта на шивачката и не пропуска нито един лов, и макар да знаел, че бащата и дъщерята са преместени в малката къщичка до гробището, майорът си наложил да мисли, че кралят съжалява за смъртта на госпожа Дъвтейл и че няма общо с размяната на къщите.

Новият дом на Дъвтейл бил мрачен заради високите тисове, ограждащи гробището, ала от една пролука пред прозореца Дейзи виждала гроба на майка си. С Бърт не се срещали всеки ден, тъй като вече не били съседи, но той идвал често и макар дворчето да било малко, двамата си играели както преди.

Никой не знаел какво мисли господин Дъвтейл за размяната на къщите и за постъпката на краля. Той не споделял с никого и мълчаливо вършел задълженията си, за да припечели достатъчно за Дейзи и за себе си.

Дъщеря му обичала да му помага в работилницата и винаги носела гащеризон. Не се бояла, че ще се изцапа, и дрехите не я интересували. Обличала рокли само когато ходела на гроба на майка си, за да ѝ занесе малък букет. Госпожа Дъвтейл искала дъщеря ѝ да изглежда като „малка госпожица“ и често ѝ шиела красиви рокли от изрезките на платовете, които оставали след скрояването на поредния изискан костюм и които кралят ѝ позволявал да занесе у дома.

Минала седмица, месец и година след кончината на майката, роклите на Дейзи ѝ умалели, ала тя ги пазела в гардероба. Хората като че ли забравили за непрежалимата ѝ загуба или просто свикнали с факта, че майка ѝ вече я няма. Дейзи се правела, че и тя е свикнала, и животът ѝ привидно вървял постарому. Помагала на баща си в работилницата, ходела на училище, играела с най-добрия си приятел Бърт, но двамата никога не споменавали майка ѝ или краля. Всяка вечер Дейзи отправяла поглед към белия, осветен от лунната светлина надгробен камък и дълго чакала да заспи.