Глава 3

Смъртта на шивачката

Семействата Биймиш и Дъвтейл живеели в така нареченото градче в града, където били къщите на дворцовите служители. Градинарите, готвачите, пажовете, шивачките, зидарите, конярите, дърводелците и прислугата – всички те живеели в спретнати къщички досами двореца.

Между градчето и града се издигала висока бяла стена. През деня портите били отворени и жителите на градчето посещавали приятелите и роднините си, както и пазарите в Шувил. Нощем тежките порти се затваряли и заедно с краля всички вътре били охранявани от кралската стража.

Майор Биймиш, бащата на Бърт, бил началник на кралската стража. Снажният и жизнерадостен майор яздел стоманеносив кон и съпровождал краля и любимите му лордове по време на лова, който организирали пет дни в седмицата. Кралят харесвал началника на стражата, а също и майката на Бърт, тъй като Бърта Биймиш била личната му кралска сладкарка – висока титла в град на световноизвестни сладкари. Бърта често носела у дома сладкиши, чиято форма не отговаряла на изискванията ѝ за съвършенство, и Бърт се позакръглил. Съжалявам, че трябва да го спомена, ала децата започнали да му казват Масленко и това го натъжавало и разплаквало.

Най-добра приятелка на Бърт била Дейзи Дъвтейл. Двамата били родени само с няколко дни разлика и били като брат и сестра. Дейзи защитавала Бърт и макар да била слабичка, никак не си поплювала и била готова да се изправи срещу всеки, който го нарече Масленко.

Дан Дъвтейл, бащата на Дейзи, бил кралският дърводелец. Той поправял и сменял колелата и осите на каретите. Бил добър и в правенето на мебели за двореца. Дора, майката на Дейзи, била достопочтената главна кралска шивачка – Фред обичал хубавите дрехи и имал цял екип от майстори, които му шиели нови костюми всеки месец.

Голямата слабост на Фред към елегантността довела до един печален инцидент, който историците в Корнукопия определили като началото на всички злини, сполетели щастливото малко кралство. По времето на нещастния случай само неколцина знаели за него, а според някои от тях това било огромна трагедия.

Ето какво се случило.

Предстояло официално посещение на краля на Плуритания (той може би все още се надявал да размени една от дъщерите си за доживотна доставка на „Небесен копнеж“) и Фред решил да се издокара. Новият костюм бил с цвят убито лилаво, дантелите били сребристи, копчетата от аметист, а маншетите били украсени с пухкава сива кожа.

Крал Фред дочул, че главната шивачка не се чувства добре, ала не обърнал внимание и тъй като имал доверие само на нея, ѝ възложил да пришие сребристата дантела. Майката на Дейзи не спала три нощи, за да завърши лилавия костюм, и призори на четвъртия ден помощничката ѝ я намерила издъхнала с последното аметистово копче в ръка.

Главният кралски съветник съобщил новината по време на закуска. Той се казвал Херингбоун и бил мъдър старец със сребриста брада почти до коленете. Съветникът побързал да успокои краля:

– Ваше Величество, не се тревожете, някоя от другите шивачки ще зашие последното копче.

Погледът на Херингбоун не допаднал на Фред и той усетил как стомахът му се свива. Когато обличал лилавия костюм с помощта на кралските гардеробиери, кралят почувствал угризение и решил да си поговори с лорд Спитълуърт и лорд Флапун.

– Ако знаех, че е сериозно болна, щях да възложа работата на друга шивачка – пъхтял Фред, докато гардеробиерите нахлузвали тесните му копринени панталони.

– Ваше Величество, толкова сте добър! – ахнал Спитълуърт, докато оглеждал жълтеникавото си лице в огледалото над камината. – По-милозлив монарх не се е раждал!

– Ама тя е трябвало да каже, че не се чувства добре – изсумтял Флапун, който седял на мекия тапициран перваз на прозореца. – Премълчала е, че не е в състояние да работи, а това е проява на нелоялност към краля, че и към костюма му.

– Прав си – кимнал Спитълуърт. – Негово Величество се отнася с такова разбиране към всички служители!

– Така е – въздъхнал крал Фред и опитал да глътне корема си, докато закопчавали аметистовите копчета. – Пък и днес трябва да изглеждам от добре по-добре! Нали знаете как се издокарва кралят на Плуритания!

– Би било срам за цялата нация, ако не сте по-елегантен от него! – заявил Спитълуърт.

– Ваше Величество, не мислете повече за нещастната случка – обадил се Флапун. – Една нелоялна шивачка не бива да разваля такъв прекрасен ден.

Въпреки съветите на лордовете крал Фред бил малко притеснен. Може и да си въобразявал, но му се сторило, че лейди Есланда го гледа твърде сериозно, усмивките на лакеите били сдържани, а приклякването на прислужничките – не толкова ниско. Придворните гуляели с краля на Плуритания, но Фред мислел за шивачката, която стискала последното копче до последния си дъх.

Малко преди да заспи, на вратата му се почукало. Херингбоун влязъл, поклонил се доземи и го попитал дали би желал да изпрати цветя на погребението на госпожа Дъвтейл.

– О, да – сепнал се кралят. – Изпратете голям венец, споменете, че много съжалявам и така нататък… Ще ви бъда благодарен.

– Няма защо. А ще посетите ли семейството? Живеят на една крачка от кралските порти.

– Ами не знам… Те вероятно не очакват такова посещение и не мисля, че е уместно.

Главният съветник изгледал Фред някак особено, поклонил се и си тръгнал.

Крал Фред бил свикнал всички да го възхваляват и изражението на Херингбоун никак не му се харесало. Загледал се в огледалото и в мустаците си, които редовно решел преди лягане, и промърморил:

– Че е жалко, жалко е, ала аз съм кралят, а тя беше шивачка, нали така? Ако умрелият бях аз, тя едва ли би дошла на моето…

Мисълта му изведнъж секнала, тъй като осъзнал, че ако умрелият бил той, животът в Корнукопия щял да спре, а хората щели да облекат черни дрехи и да плачат цяла седмица така, както сторили след смъртта на баща му Ричард Добряка.

– Ами това е положението – огледал се още веднъж Фред и въздъхнал с отегчение. – Няма как, животът продължава.

Нахлупил копринената си нощна шапка, покатерил се на леглото с четири колони, духнал свещта и заспал.