Глава 2

Икабог

Поколения маршландъри предавали легендата за Икабог и така от уста на уста тя стигнала чак до Шувил. Вече всички я знаели, но като всяка друга легенда и тя търпяла малки промени в зависимост от разказвача. В нея винаги присъствало чудовище в тъмно, често мъгливо и твърде опасно за хората блато в най-северния край на страната. Чудовището ядяло деца и овце. Понякога отвличало мъже и жени, които се озовавали твърде близо до блатото.

Навиците и външният вид на Икабог се променяли от разказвач на разказвач. Някои го описвали като змия, други – като дракон, а трети – като вълк. Веднъж ревял гръмогласно, друг път съскал, а понякога сравнявали появата му с неочаквано спускаща се над блатото безшумна мъгла.

Носел се слух, че Икабог притежава свръхсила. Говорел с човешки глас и примамвал в лапите си минаващите пътници. Ако някой се опитал да го убие, веднага се видоизменял – разцепвал се на две, летял, бълвал огън, плюел отрова… Суперсилата му зависела от въображението на разказвача.

Родителите заръчвали на децата си:

– Да не излизате от градината, докато съм на работа, че Икабог ще ви изяде!

Момчетата и момичетата играели на „Кой ще победи чудовището“, разказвали си страховити истории, за да се плашат, а понякога Икабог ги посещавал в съня им.

Бърт Биймиш бил едно от тези малки момчета. Майка му и баща му поканили на вечеря семейство Дъвтейл и господин Дъвтейл разказал за уж последните безчинства на Икабог. Петгодишният Бърт се събудил през нощта с ридания – сънувал страшен кошмар, в който чудовището се взирало в него с огромните си бели очи, а той потъвал в мъгливото блато.

– Спокойно, детето ми, успокой се – зашепнала майката на Бърт, която дотичала на пръсти със свещ в ръка и го залюляла в скута си. – Няма никакъв Икабог! Това са измислици.

– Но господин Дъвтейл каза, че имало изчезна-ли ов-цее … – хълцал ли, хълцал Бърт.

– Така е, но не защото ги е отвлякло някакво чудовище. Овцете са глупави, шляят се насам-натам и често потъват в блатото.

– Изчезвали и хо-хо-хора!

– Само глупавите хора, които влизат в блатото нощем. Не плачи, Бърти, няма такова чудовище!

– Ама господин Дъвтейл спомена, че някои хора чули гласове на двора си и на сутринта пи-пи-пилетата им ги нямало!

Госпожа Биймиш не могла да се сдържи и се засмяла.

– Бърти, това са били гласовете на най-обикновени крадци. Маршландърите непрекъснато крадат. Вместо да признаеш, че съседите са те обрали, обвиняваш Икабог и готово!

Бърт се наместил на коленете на майка си и я погледнал учудено.

– Как така крадат? Никой не бива да краде!

– Така е, Бърти, но, за щастие, ние живеем далеч от злосторствата на маршландърите – казала майката, завила Бърт в топлото му легло, взела свещта и тръгнала на пръсти към спалнята.

Спряла на прага и рекла:

– Хайде, Бърти, хубав сън! – Но вместо да добави като всички други родители „Бягай Икабог далеч навън!“, пошепнала: – Спи, от нищо не се бой, аз съм тука, сине мой!

Бърт заспал и не сънувал чудовището.

Господин Дъвтейл и бащата на Бърт, господин Биймиш, били големи приятели. Познавали се от деца и били съученици. Господин Дъвтейл разбрал за кошмара на Бърт и му станало мъчно, че е уплашил момченцето. И нали бил най-добрият дърводелец в цял Шувил, издялкал един зъбат, но засмян Икабог с големи стъпала с извити нокти. Подарил го на детето и дървеното чудовище станало любимата му играчка.

На никого и през ум не му минавало, че Корнукопия може да бъде сполетяна от ужасни беди заради ширещите се митове за Икабог. Та нали живеели в най-щастливата страна в света! Какво можело да им направи чудовището?