Глава 10

Крал Фред на поход

Крал Фред напуснал Тронната зала предоволен от себе си. Вече никой не можел да го обвини, че е себичен, суетен и жесток. Заради този смрадлив, прост овчар и глупавия му стар помияр той, крал Фред Храбреца, се впускал в диренето на Икабог! Не че съществувало такова чудовище, но пък било супердоблестно и героично да отиде в другия край на страната, за да го докаже!

Забравил за обяда си, кралят се втурнал в спалнята и извикал камердинера, за да му помогне да свали тъжния черен костюм и да облече бойнaта униформа, която никога не бил носил. Туниката била алена, копчетата златни, а поясът лилав. Окичил се и с медали – нали бил крал и имал право да ги носи. Огледал се и като видял колко много му отива униформата, се запитал защо ли не се издокарва с нея всеки ден. Камердинерът нагласил на златните му къдрици шлем с пера и Фред си се представил увековечен на портрет – перата се веят, а той е на любимия си млечнобял кавалерийски кон и със забито копие в драконоподобното чудовище. Великият Фред Храбреца! В този миг почти повярвал, че Икабог наистина съществува.

Главният съветник разгласил за заминаването на краля и наредил всички да го приветстват по пътя. Не споменал Икабог, тъй като не искал да злепостави монарха.

Само че лакеят Канкърби дочул двама съветници да си шушукат за странния поход и веднага споделил с помощник-камериерката. Тя се втурнала в кухнята и съобщила новината. Чул я и един търговец на наденички, който клюкарствал с главния готвач. И така, още преди свитата на Фред да се приготви за път, слухът за намерението на краля да намери и убие Икабог плъзнал в градчето, че и в цял Шувил.

– Ама това шега ли е? – чудели се хората, докато се тълпели по улиците, за да приветстват краля. – Що за налудничава идея!

Някои свивали рамене, смеели се и казвали, че Фред просто се забавлява, други клатели глави и мърморели, че ако няма сериозна причина, никой крал не би се въоръжил и тръгнал на такъв далечен поход. Та се чудели каква ли е тайната причина…

Лейди Есланда и придворните дами стояли на балкона и наблюдавали строяването на войниците. Ще ви споделя нещо, което никой не знаел. Лейди Есланда никога не би се омъжила за краля дори да ѝ предложел. Тя била тайно влюбена в капитан Гудфелоу и сега го гледала от балкона, докато разговарял със своя добър приятел майор Биймиш. Тя била много стеснителна и не можела да се престраши да заговори капитана, който пък нямал никаква представа, че най-красивата жена в двореца е влюбена в него. Покойните родители на Гудфелоу произвеждали сирене в Кърдсбърг. Той бил и умен, и смел, но времената били такива, че произходът му не позволявал дори да мечтае за брак с високопоставена дама.

Децата на дворцовите служители били освободени от училище, за да изпратят краля и войниците. Госпожа Биймиш се погрижила Бърт да застане най-отпред, за да види баща си.

Портите на двореца се отворили, кавалкадата се появила сред радостните възгласи на множеството и бойните облекла заблестели за пръв път от незапомнени времена. Гледка за чудо и приказ! Слънцето искряло върху златните копчета, сребърните саби и лъскавите тромпети на тръбачите, а веещите се на прощаване кърпички на придворните дами пърхали като гълъби.

Най-отпред яздел кралят. Държал алените юзди на млечнобелия си кавалерийски жребец и махал на тълпата. Зад него на слаб жълтеникав кон се поклащал свъсеният Спитълуърт. Флапун седял връз грамадния си като слон кафяв кон и бил доста изнервен, защото не бил обядвал.

Стражата следвала краля и лордовете. Конете на войниците били на сиви петънца и само майор Биймиш яздел стоманеносив жребец. Сърцето на госпожа Биймиш се разтупкало, когато видяла красивия си мъж.

– На добър път, тате! – извикал Бърт и майорът (в разрез с устава) му махнал.

Конниците се спускали по хълма и се усмихвали на възторжените изпращачи. След малко наближили къщата на семейство Дъвтейл. Господин Дъвтейл и Дейзи излезли на двора, но заради тълпата видели само перата на шлемовете.

Дейзи не се развълнувала кой знае колко от конното шествие. С Бърт още не си говорели. Видяла го в междучасието заедно с Родерик Роуч, който все ѝ се присмивал заради гащеризона, и затова нямала настроение за каквито и да е кавалкади и възторжени ръкомахания.

– Татко, Икабог не съществува, нали?

– Не, Дейзи, но ако кралят вярва, че има такова чудовище, нека си вярва. И без това в Маршландия няма нищо.

Тези думи на господин Дъвтейл ме навеждат на мисълта, че една потулена опасност може да убегне и на най-здравомислещите хора...