„10 минути и 38 секунди в този странен свят“ с Елена Алексиева и Азиз Шакир-Таш
Действието в романа „10 минути и 38 секунди в този странен свят“ ни пренася в емблематичния за творчеството на авторката Истанбул, като Елиф Шафак му посвещава първия епиграф: „На жените на Истанбул и на града Истанбул, който винаги е бил и е ТЯ“.
У нас „10 минути и 38 секунди в този странен свят“ - новият роман на най-четената турска писателка Елиф Шафак, излезе на 23 ноември 2019. Световната премиера на книгата бе през пролетта, като тя получи високи оценки от страна на критиката, а правата за превод и разпространение бяха продадени в 26 държави.
По време на Софийския международен панаир на книгата новият роман на Елиф Шафак бе представен официално и на българската публика. Водещ бе журналистът Ива Дойчинова, а участници – писателката Елена Алексиева и Азиз Шакир-Таш, поет, писател и преводач. Представяме ви техния изключително интересен и дълбок разговор, който определено разкри много теми в книгата и се превърна в своеобразен анализ на романа.
ИД: Единият от събеседниците ми днес е Елена Алексиева - драматург, носител на наградата „Аскер“, преводач, автор на 13 книги за поезия и проза, сред които романа „Свети Вълк“, отличен с Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“. Другият ми гост е Азиз Шакир-Таш – поет, писател и преводач от арабски, турски, английски и руски език. Това е много важно, защото творчеството на Елиф Шафак, макар да се движи между няколко свята, основно черпи своята енергия и емоционален заряд от Турция. Да започнем разговора с думи за авторката Елиф Шафак, която успя да пробие на световния литературен фронт и днес е една от най-популярните турски писателки, превеждана на множество езици по света. Според Вас, Елена, какво е мястото на жената в литературното поприще в световен контекст?
ЕА: Мястото на жената в литературния контекст е следствие, производно и тясно свързано с мястото на жената в нашите общества. Казвам „нашите общества“, защото както самата Елиф Шафак го показва отново и отново в творчеството си, остава огромна разлика между нашите отделни общества. Има демократични и либерални общности, в които няма никакъв проблем с мястото на жената в тях, но има такива общества, в които този проблем е много изявен. Това се отразява и върху ролята на пишещата жена. На определени места по света, обикновено тези, които асоциираме с „големите“ езици, тази роля е по-видима, на по-преден план. За съжаление, тези общества не са много. За още по-голямо съжаление, нашата местна култура си остава патриархална и за това разказваме в творчеството си. Няма еднозначен отговор на този въпрос. Няма и достатъчно окуражаващ отговор. Не казвам, че става дума за катастрофа или нерешимо положение на жените, но е факт, че дори в това отношение през последните години, които са първите години на 21-и век, всъщност има движение назад, вместо да има движение напред.
ИД: Светът, който Елиф Шафак представя, и това е особено осезателно в последния ѝ роман „10 минути и 38 секунди в този странен свят“, обикновено е светът на турската жена и на онези особени герои, които сякаш остават чужденци в самите себе си.
АТ: Знаем, че Елиф Шафак прекарва част от детството си в Йордания, по-късно следват Англия, Щатите... Тя има погледа и на външния наблюдател. Търсейки начини да представи турското общество и на „външния“ читател, Шафак се опитва да създаде „позитивно“ напрежение, което да въздейства на турското общество отвън. За мен това е и своеобразен „позитивен“ феминизъм – една битка за жените на Турция, в която Шафак, се справя добре, достигайки ниво на световно разпознаваем автор с милионен тираж.
ИД: Какво в новия ѝ роман „10 минути и 38 секунди в този странен свят“ Ви впечатли най-много?
ЕА: Това, което аз намирам за особено привлекателно и се надявам да събуди интерес у по-голям читателски кръг, е много интересният, бих казала, ексцентричният подбор на основните герои. В романа има една главна героиня, която е Текила Лейла, но около нея виждаме приятелски кръг от още петима души, които по един или друг начин, са аутсайдери, но и изключително колоритни персонажи. Те не спират да движат не само действието в романа, но и действието в собствения си живот. Дори тогава, когато този живот е приключил. От една страна, е ексцентричността им, напълно търсена от Елиф Шафак, но от друга, е очевидно търсеният и добре намерен хуманизъм, който тези герои носят в себе си. Макар този хуманизъм да не се проявява по безумно сложен начин, моето усещане е, че той започва често да отсъства от литературата на късния 20-и и ранния 21-и век. Винаги е хубаво, когато човек го срещне.
ИД: Харесва ли Ви чисто драматургичният подход? Всъщност тези десет минути и трийсет и осем секунди са в този странен свят между смъртта на сърцето и смъртта на мозъка. Интересно е, че книгата стартира със смъртта на Текила Лейла, но всъщност през цялото време е изпълнена с живота и жизнеността ѝ. Въпреки трудното патриархално детство, по един много странен и дори трагичен начин, Текила Лейла успява да изживее доста интересен и дори много влюбен живот.
АТ: Успях да мерна няколко отзива за книгата, която е още много нова за турския пазар. Една от бележките и забележките към книгата беше, че сякаш от самото начало е заложено романът да бъде филмиран. Тоест тук някой по-критичен поглед би могъл да заподозре и комерсиалност в подхода. Но според мен няма нищо лошо в това да бъдат филмирани книги. За мен лично бе страхотен бонус, че книгата не завършва с десетата минута или тридесет и осмата секунда, както очаквах да бъде структурирана. Изненада ме очакваше още в самото начало на романа, когато като читател се подготвях за едно „превъртане на лентата“ с живота на Лейла, а още в първите редове Елиф Шафак подсказва, че това няма да е така. Романът започва със самото раждане на Текила Лейла – с едно зачервено тяло, което не бърза да проплаче. Това също е заявяване на позиция към обществото, в което се проявява този женски образ. Всъщност това мълчание, с което Текила Лейла стартира живота си, продължава десетки години и след като попада от провинцията в Истанбул и започва да проституира. Проститутката няма право на глас. Но въпреки всичко тя успява да създаде тези цели пет приятелства, за които стана дума преди малко. Ако се замислим колко от нас имат петима души, с които са готови да споделят всичко най-интимно, свързано с живота си. Аз не стигам и до половин, дори... Текила Лейла всъщност успява да направи чудо. Въпреки че прекарва почти цялото си време в една мръсна стая в публичен дом, тя успява да структурира цял един роман на Елиф Шафак. Втората и третата част на книгата също бяха чудесен бонус – заради това как Лейла със своите приятелства успява и продължава да живее post mortem, след смъртта си. Искам да спомена още един герой от романа. Елиф Шафак го отбелязва в самото начало с „епиграфа“, в който посвещава книгата на Истанбул, „който винаги е бил Тя“. Повечето от романите на Елиф Шафак са посветени и използват този град като декор. За мен беше от особен интерес да проследя Истанбул през очите на Лейла и нейните приятели, които, разбира се, са и погледът на Елиф Шафак. От 20 години живея в Истанбул и всички тези места, които се споменават, всички топоними са ми уж до болка познати, но отново си давам сметка колко различни изглеждат те през очите на различни хора.
ИД: Наистина ли Истанбул е превзет от мъртвите? Има една много силна метафора в книгата, която казва, че „гробовете са навсякъде“, че този град, обзет от мъртвите, нетърпеливо те чака да приключиш живота си и да се озовеш под някой надгробен камък. Наистина ли има Гробище на самотниците?
АТ: Има, разбира се. Действително във всеки квартал на Истанбул, особено в неговата централна част, ще откриете гробища. Не става дума само за мюсюлмански гробища. В идеалния център на Истанбул ще откриете многобройни християнски и еврейски гробища, които не са били разрушени в името на някакви проекти – пътища, магистрали, молове. Но гробищата, които са част от този Истанбул, мен лично никога не са ме плашили, защото те не са в стандарта, който сме свикнали да виждаме от западното кино. Там няма ред. Там цари един хаос, за което споменава и самата Елиф Шафак. Тъй като аз имам щастието да знам османски език, то за мен тези гробища всъщност са едно огромно богатство. Когато се спра, мога да разбера чий е гробът, с какво е бил известен този човек, какво е направил някога.
ИД: Да влезем зад кодовете на имената в романа. Както Текила Лейла не е случайно избрано име, така Химера Холивудска, или най-добрият приятел от детството – Саботажа. Имената носят много ирония в себе си.
АТ: Абсолютно и всъщност докато Елена говореше, си дадох сметка за още едно послание, което може би ще остане скрито за българския читател. Фамилията на Лейла, главната героиня на романа, всъщност на турски език означава „течаща вода“. В края на романа също ще откриете една огромна, красива вода, което не е случайно. Става дума за това, че човек има две семейства – едното е „кръвното“, другото е „водното“ семейство. Ето още една връзка, още едно послание. Може би Елиф Шафак иска да развиваме „водните“ семейни отношения с близките си. Писателката има грижата, когато въвежда съответния герой, „да преведе“ и какво означава името му. Има подсказка, като не трябва да се пропуска момента на първото упоменаване на съответния персонаж. Включително имена, които присъстват като второстепенни, примерно на двата ангела, които разпитват починалия в гроба – единият е „Отрицаван“, а другият е „Отричащ“. И в този роман присъстват суфистски елементи. Както знаем, от момента, в който Шафак написва романа „Любов“, все повече се задълбочава в ислямския мистицизъм. Той сякаш не е толкова видим на преден план, но действа точно като бабата на Шафак, която влияе на нейното творчество. Освен това Лейла е с общ корен с думата за „нощ“ в арабския език и е част от тандема „Лейла и Меджнун“, което също не мисля, че е случайно при избора на името на главната героиня.
ИД: Елена, преди малко ти каза, че хуманизмът има водеща роля в тази книга. Шафак и в този роман разкрива, че в образа на Текила Лейла има нещо от родната ѝ баба. Знаем, че тя има много силна връзка с едната си баба, „която я е учила на Любов". Откриваш ли тази Любов сред посланията на „10 минути и 38 секунди в този странен свят“?
ЕА: Откривам нещо друго, което е много важно и което смятам, че дори е над идеята за хуманизма и дори над идеята за любовта, която в най-различни форми присъства във взаимоотношенията на героите на този роман. И това много силно нещо е всъщност свободата. Защото и самата Текила Лейла и нейните приятели, са хора, които по един или друг начин, не се вписват в обществото. Точно заради това, че не се вписват, тези хора остават свободни. Една максимално възможна свобода. Те някак си „пропадат“, или по-скоро попадат доброволно в онези най-дълбоки пукнатини на традиционното обществото, което ги пренебрегва и се преструва, че те не съществуват. А благодарение именно на това те успяват да постигнат тази максимално възможна своя свобода. Свободният човек винаги, където и да се намира, може да прави това, което иска, независимо от тежките обстоятелства. Затова те са не просто свободни, не просто хуманни, а могат да бъдат и са едни морални хора. Точно това ги движи и събира. Много ми хареса това, на което Азиз обърна внимание – на това мълчание на героинята, с което започва книгата, нейното раждане и бебето, което отказва и отказва да се разплаче, до мълчанието, с което приключва нейния живот. Всъщност, животът ѝ протича в мълчание. Защото това мълчание е цената на свободата, която тя си е извоювала. Онова, което накрая разрушава пагубната страна на мълчанието, се оказва връзката ѝ с тези други свободни хора около нея. Тези връзки не просто не изчезват, не просто не се прекъсват със смъртта, а стават още по-здрави и намират своята кулминация. В този смисъл за мен свободата е едно от големите послания на романа.
ИД: Но каква е любовта в „10 минути и 38 секунди в този странен свят“? Понякога мъчителна? Понякога в пределите на собственото семейство лицемерна?
ЕА: Наистина имаме една доста мъчителна идея за любовта. Особено за онази любов, която приемаме и очакваме да бъде най-солидна, най-непоклатима, а именно любовта на нашите родители, братя и сестри. Другата много важна любов за главната героиня е връзката с нейния единствен възлюбен. Тя също се оказва мъчителна, но по друг начин - защото е трагично прекъсната. И като един вид житейска компенсация, компенсация от страна на провидението, Текила Лейла намира любовта на своите приятели. Сякаш откриваме подтекст, в който любовта на кръвното семейство е онази, от която първоначално най-силно се нуждаем, но се оказва най-мъчителна и невъзможна за получаване. Оказва се и най-крехка, най-лесно ни ранява и ни срива. Може би, защото това е любовта, която не ние избираме, а очакваме като даденост. Но това не се случва с любовта на „водното“ семейство. Онази любов на хората, които сами избираме да обичаме. И може би това е голямата разлика между двата вида любов. Любовта, която ние избираме да дадем и да получим, и онази, която не избираме и най-често ни оставя измамени.
АТ: Сега си давам сметка, че въпреки че Текила Лейла проституира толкова дълго време, в романа няма да откриете нито една любовна сцена, която да е свързана с това. Всъщност срещите ѝ с любимия ѝ Дали протичат в разговори. Акцентира се не върху плътското - единствената по-плътска сцена е свързана с нещо много грозно от детството на героинята. Като стана дума за „кръвното“ семейство, за съжаление, много често тази любов по кръвна линия завършва кърваво. Заради така наречените „престъпления на честта“. Има моменти, в които жената, младата девойка решава да излезе извън рамките на семейната воля и на семейното планиране на нейното бъдеще, както се случва и с Текила Лейла, когато решава да избяга в Истанбул. Тя трябва да реши – дали да пожертва целия си живот в името на тази „семейна“ любов, или да остави семейството зад гърба си. А знаем, че семейството в турското общество е институция. Това, което виждате в турските сериали, не е случайно. И неслучайно те са с такъв огромен успех и извън Турция – защото има обществена нужда от усещането за семейство. Усещане, което все повече изчезва в световен мащаб. Но в турските сериали виждате съвсем друг тип семейство, различно от това, което описва Елиф Шафак. За щастие, може би. Нека не забравяме, че действието в романа е в минало време, в началото на 90-те години. Тоест, това е един по-мрачен период за турската история. Един период на множество битки между леви и десни, между националисти и по-религиозно настроени слоеве от турското общество. Това е и един от най-хвалените моменти в романа, защото Елиф Шафак успява да разкрие важни исторически моменти, свързани със съвременната история на Турция, и по много майсторски начин да ги вплете в романа през погледа на Лейла и приятелите ѝ. Така читателите успяват да проследят какво се е случило в Турция през последните 50 години.
ИД: Да се докоснем до темата за майчинството, важна за творчеството на Шафак. В този роман майчинството е като нож с две остриета – отново е въпрос на тънък семеен пазарлък, специфичен само за някои общества.
EA: Според мен Елиф Шафак много категорично внушава, че любовта е възможна само като резултат от свободен избор. Мисля, че в голяма степен това може да се каже и за майчинството. В този роман виждаме, че по някакъв начин майчинството се явява като вменено социално задължение, което бива осуетено от обстоятелствата. То се явява като едно първоначално бреме в самото началото на живота на Текила Лейла. Парадокс е, че тя има две майки, а всъщност е сираче. В този роман Шафак показва майчинството като един външно наложен избор. И този избор го превръща в болезнено, безсмислено, травмиращо, тежко преживяване. И в крайна сметка майчинството е социално желателно, но вътрешно непожелано от самите майки на героинята. Според мен това е и причината нито главната героиня, нито нейните приятелки да не достигнат до този избор за самите себе си. Всички те остават по един или друг начин сираци в много по-страшния, индивидуалния и социален смисъл. Това са отритнати хора. За тях обществото, което ги е създало, не е майка.
ИД: Както споменахме, в творчеството на Елиф Шафак се проследяват много неща и от суфизма, и от западния свят, различни културни напластявания и вътрешни цитати. Как се чете писателка, която си позволява да бъде едновременно така „източна“ и дълбоко изповедна в един комерсиален западен свят – контекста, в който тя пише. Къде се крие успехът?
ЕА: Доста фактори стоят зад този успех. Когато културата на един човек е формирана от най-различни традиции, в това число такива, които може да се намират в конфликт по най-различни въпроси като разбирания, морал, ценности, то тогава спектърът се разтваря толкова широко, че си мисля, че човек е все по-малко склонен да се идентифицира с нещо конкретно, с конкретен начин на мислене, с конкретна култура. Става много по-възприемчив към всичко онова, което му поднася светът. Това е нейната съзнателно избрана многокултурност, която тя нарича в своите интервюта „номадство“. Другото, което според мен е много важен фактор за успеха ѝ, макар да звучи банално, е, че тя иска да стане писател, има истории, които иска да разкаже, иска да ги напише по начин, по който те да стигнат до колкото се може повече хора. Като зад тези истории има не една кауза, а различни идеи. Това е една монолитна конструкция, монолитен механизъм, който я движи. Има възможността да го прави в Западния свят, което е по-добра възможност от това да го прави в Турция, и е неин личен избор. Освен това Елиф Шафак е много харизматична личност. Има такива хора, които са по-привлекателни, лесно привличат вниманието и интереса на хората, лесно общуват с тях. При нея има много добре развита способност, желание, амбиция за общуване на много нива, с много хора и с много култури, което тя не спира да прави през цялото време. Знаете, че общуването и това, което днес наричаме комуникация, е една голяма гаранция за успех в наше време.
ИД: В творчеството си Елиф Шафак интерпретира собствения си свят – израсла без баща, в няколко различни държави. Общо взето, дори мъжките образи в нейните книги са по-нелицеприятни, а в обществената си изразност понякога достига до краен феминизъм.
АТ: Но суфизмът надделява над феминизма. Нейната жестокост е била сломена от „Любовта“ на суфизма. Като продължение на това, което каза Елена, нека не забравяме при определяне на успеха ѝ като автор, избора на английския език, с който написва почти всички свои романи. След това под нейно строго ръководство и редакция те биват не точно преведени на турски език, а по-скоро „написани“ и на турски език. Тук не става дума за класически превод, като се има предвид, че участието на автора е наистина много сериозно.
Елена спомена за ораторското майсторство на Елиф Шафак. Най-малкото от участията ѝ във формата TED ще се убедите колко всъщност сладкодумна е тя. Аз имах възможността да разговарям с нея, при това не в Истанбул, а тук в София, когато тя ми даде автограф на романа „Любов“ и разменихме няколко думи на турски в Археологичния музей. Чудесен избор на място за среща с нея – сграда, която съчетава светското с религиозното. Това, което и Елиф Шафак много успешно прави в романите си.
ИД: Елиф Шафак заяви, че не би се чувствала спокойна в Турция. Каква е според теб причината за това? Тя не крие своето желание да отиде там и въпреки това ситуацията в момента я притеснява. Писателката твърди, че режимът на Ердоган не е настроен добре към свободно мислещите.
АТ: Според мен подобна причина не би трябвало да я спира. Още повече когато е ясно, че тя е поела битка за правата на жените. Целият този период, който описва в романа си, през всичките тези години за жените не е било по-леко. Поне и аз това виждам от своя личен опит през последните двадесет години. Политиката никога не е била в добри отношения с автори с гражданска позиция. Предполагам, че Елиф Шафак не толкова се страхува да пътува до Турция, колкото иска да обърне внимание на всички други, които искат да пътуват до там.
ЕА: Това, което аз искам да кажа в заключение, е, че битката за жените в турското общество и в света изобщо – това е битка на всички ни, защото е крайно време да живеем в един свят, в който полът и изборът какъв да бъдеш, не бива да бъдат от значение.
