Новият фрагмент от историята ИКАБОГ е вече тук, а всички публикувани до момента глави ще откриете на тази страница.

Глава 49

Бягство от приюта

Децата живеели в приюта, докато Ма Грънтър не ги изгонела. Тя не получавала пари за порасналите младежи и девойки, но оставила Джон Тормоза, за да ѝ помага. Все така заключвала с резета и синджири, защото всяко дете ѝ носело ежемесечен доход. Само Джон Тормоза имал ключове. Веднъж едно момче опитало да ги открадне, но яло такъв бой, че месеци наред носело синините си.

Наближавало времето, когато Ма Грънтър щяла да изгони Дейзи и Марта. Двете не се тревожели толкова за себе си, колкото за малките деца. Бърт и Родерик трябвало да си тръгнат горе-долу по същото време. Не знаели дали обявите за издирване на Бърт все още висят по улиците на Джеробом, но нямало причина да бъдат свалени. Четиримата младежи живеели в постоянен страх, че Ма Грънтър и Джон Тормоза ще разберат за ценния беглец в приюта и за наградата от сто златни дуката.

Бърт, Дейзи, Марта и Родерик се срещали вечер, след като малките заспят. Разказвали си за прекарания ден и обменяли новини за Корнукопия. Събирали се в големия склад за зеле – единственото място, където Джон Тормоза не проверявал.

Родерик бил свикнал да се подиграва на маршландърите и се смеел на акцента на Марта, докато Дейзи не му направила строга забележка.

Четиримата седели около свещта, която им приличала на запален огън в гората, и си шепнели сред вонящото зеле. Дейзи разказала за отвличането си, Бърт споделил за съмненията относно смъртта на баща си, а Родерик разкрил тайната на жестоките Злокобни лапи и безмилостните им нападения. Разказал за фургона с пощата, за кражбите на двамата лордове, които обирали най-безочливо народа, а и за стотиците убити или хвърлени в тъмницата жертви на Спитълуърт.

Всяко от момчетата криело тайна. Искате ли да знаете каква?

Родерик допускал, че майор Биймиш е случайно застрелян, но не го споменавал на Бърт, тъй като приятелят му щял да го обвини, че е пазил тайната твърде дълго.

Бърт пък бил убеден, че господин Дъвтейл е майсторът на лапите, ала не казвал на Дейзи, защото бил сигурен, че баща ѝ е бил убит след изпълнението на поръчката. Не искал да заблуждава приятелката си, че е още жив. Родерик не знаел кой прави дървените лапи и Дейзи нямала представа, че дърводелецът е нейният баща.

На шестото събиране в склада Дейзи попитала Родерик:

– А дали отрядът за борба с Икабог и кралската гвардия са наясно с всичко това?

– Не съвсем. Само трима знаят цялата истина – лордовете и човекът, който замени баща ми.

Но Бърт заявил:

– Войниците не може да не знаят, че Икабог е пълна измислица. Нали са били в Маршландия!

– Само че не е измислица – обадила се Марта.

Родерик едва се сдържал да не прихне. Дейзи добре знаела, че не може да убеди приятелката си в противното, и не обърнала внимание на думите ѝ, но Бърт промълвил:

– И аз мислех така, докато не разбрах какво всъщност се случва.

Станало късно и децата си легнали, като се разбрали да се срещнат и на другата вечер. Всеки копнеел да спаси страната, но нямали оръжия и съзнавали, че не могат да победят Спитълуърт и войската му.

Когато се срещнали за седми път, Бърт погледнал момичетата и веднага разбрал, че нещо се е случило.

– Трябва да действаме – зашепнала Дейзи, след като Марта затворила вратата на склада. – Чухме Ма Грънтър и Джон Тормоза да говорят за инспектора, който ще ни посети утре.

Момчетата се разтревожили, защото се страхували да не ги разпознае като издирвани бегълци.

– Роди, трябва веднага да изчезнем! – казал Бърт. – Дано успеем да откраднем ключовете от Джон Тормоза.

– Трябва бързо да действаме! – стиснал юмруци Родерик.

– И ние с Марта ще дойдем – завила Дейзи. – Имаме план.

– Какъв план?

– Ще тръгнем на север към лагера на войската в Маршландия. Марта знае пътя. Ще разкажем на войниците всичко, което научихме от Родерик. За измисления Икабог, за…

– Не е измислен! Истински е! – възразила Марта, ала никой не ѝ обърнал внимание.

– Ще разкажем за убийствата и за златото, което Спитълуърт и Флапун продължават да крадат и трупат. Надявам се да има достатъчно съвестни войници, които да ни помогнат да победим и да спасим страната!

– Момичета, планът ви е чудесен, ала опасен – казал Бърт. – Вие не бива да идвате. Двамата с Роди ще се справим.

– Не сме съгласни – заявила Дейзи с пламтящи очи. – Ако сме четирима, ще успеем да поговорим с повече войници, за да ги убедим да ни помогнат. Моля те, не спори с мен! Ако нищо не се промени, гробището ще се напълни с деца преди края на зимата!

Бърт се боял, че момичетата нямат достатъчно сили за такова изпитание, ала накрая се съгласил.

– Вземете одеялата си, че е студено, а ни предстои дълъг път. Ние с Роди ще откраднем ключовете.

Двамата се вмъкнали в стаята на Джон Тормоза и последвал кратък, ала жесток бой. Добре че Ма Грънтър била на две бутилки вино, инак щяла да чуе виковете на помощника си. Родерик свалил ботушите на окървавения и насинен Джон, заключили го и хукнали към вратата, където ги чакали момичетата. Отнело им пет минути да махнат всичките резета и вериги.

Леденият въздух ги блъснал в лицата, четиримата увили тънките одеяла около раменете си и заедно с първите снежинки поели към Маршландия.

Глава 50

Дълъг зимен сън

Това било най-тежкото и опасно пътуване в историята на цяла Корнукопия.

За пръв път от сто години зимата била толкова страшна. Джеробом останал далеч зад четирите деца, а снегът падал на парцали и им пречел да виждат. Тънките закърпени дрехи и просенените одеяла не топлели и леденият вятър се впивал в телата като зъбите на озверели вълчета.

Добре че Марта знаела пътя и въпреки снежната пелена се ориентирала по дърветата, на които някога се катерела, по познатите скали със странна форма и разнебитените кошари на овцете. Вървели на север и макар да не признавали, все повече се опасявали, че ще загинат в снежната виелица. Измъчвало ги желанието да влязат в някой изоставен хамбар и да легнат на заледеното сено, пък каквото ще да става.

На третата нощ Марта доловила познатия неприятен мирис на блато. Децата се обнадеждили и се взирали в мрака за светлината на факли или огън в лагера на войниците. Сторило им се, че заедно с виещия вятър долитат говор и поскърцване на конски хамути. Мяркали им се светлинки и чували шумове, но това били отблясъците на луната в замръзналите локви и пукането на огъващите се от бурята дървеса.

Стигнали до брега на огромното блато, скалите и тръстиката, но войска нямало. Макар да не казвал на никого, командирът ѝ не вярвал в Икабог и преди пет дни бил преценил, че войниците ще загинат в зимните бури. Издал заповед и поели на юг. Ако не бил дебелият сняг, децата щели да забележат следите им. Родерик посочил един затънал в снега фургон и казал:

– Изоставили са го от бързане да се приберат.

Във фургона имало вкусотии, каквито Бърт, Дейзи и Родерик помнели само от сънищата си, а Марта никога не била вкусвала: кърдбъргски сирена, шувилски сладки, наденици и еленски пайове от Барънстаун. В Маршландия нямало никаква храна и за да има мир и подчинение, войниците получавали най-вкусните деликатеси от цяла Корнукопия.

Бърт посегнал с премръзналите си пръсти към един заледен пай, но той бил хлъзгав и паднал на снега. Устните на Дейзи, Марта и Родерик били сини. Децата осъзнавали, че ще умрат от студ, но вече им било все едно. Премръзналата Дейзи се унасяла и се свлякла в снега, тъй като не искала нищо друго, освен да спи. Бърт легнал до нея и я прегърнал. Чувствал се замаян и също заспал. Родерик завил Марта с одеялото си и само след минута четиримата започнали да се предават на бялата смърт. Луната се издигнала и осветила четирите замръзващи деца, а снегът се сипел ли, сипел…

Не щеш ли, над тях надвиснала великанска сянка и две грамадни ръце с провиснала и зелена като блатните водорасли козина се протегнали и вдигнали четиримата приятели наведнъж…

Икабог ги помъкнал към блатото все едно носел перце.