Глава 9

Разказът на овчаря

– Ваше Величество, дошъл е един овчар от Маршландия с молба към вас – припряно изговорил Херингбоун. – Малко е закъснял. Ако е време за обяда ви, ще го отпратя.

– Маршландър ли каза? – свъсил се Спитълуърт и тикнал напарфюмираната си кърпичка под носа. – Какво ще правим сега?

– Що за наглост, да закъсняваш за краля! – възмутил се Флапун.

Фред помислил, помислил, пък казал:

– Човекът идва отдалеч. Трябва да го изслушаме. Нека влезе, Херингбоун.

Главният съветник се зарадвал, че кралят още веднъж се показва в новата светлина на добър и съпричастен властелин, и наредил на стражите да пуснат овчаря. Фред се настанил на трона и намръщените лордове седнали от двете му страни.

Грохналият стар овчар се затътрил по червения килим. Бил мръсен, брадясал и в парцаливи дрехи с кръпки. Свалил шапката си и вместо да се поклони като повечето хора, той коленичил и проплакал:

– Ваше Величество…

– Ваше Величествооо… – подиграл му се Спитълуърт с блеещ глас.

Брадичката на Флапун потреперила от сподавен смях.

– Ваше Величество, пътувах пет дни да ви видя – продължил овчарят. – Дойдох с каруците, които пренасят сено, вървях пеша и подметките ми се продупчиха, но…

– Давай по-накратко – промърморил Спитълуърт, без да изважда дългия си нос от кърпичката.

– Да знаете, че през цялото време си мислех за стария Пач и как бихте ми помогнали, ако стигна до вас…

– Кой е този Пач, добри човече? – попитал кралят, като не отмествал очи от кърпените панталони на стареца.

– Пач е кучето ми, или по-точно… беше кучето ми – просълзил се овчарят.

Фред бръкнал в кесията на колана си и извадил няколко златни монети.

– Вземи, купи си друго куче.

– Благодаря, Ваше Величество, но не става дума за това. Аз мога лесно да си намеря ново кученце, макар Пач да е незаменим…

Старецът обърсал нос с ръкава си и Спитълуърт потреперил от погнуса.

– Тогава защо си дошъл? – попитал кралят с възможно най-любезен глас.

– За да ви разкажа за края на моя Пач.

– Ами добре, само че ние сме тръгнали на обяд – рекъл Фред и погледнал златния часовник над камината.

– Икабог изяде моето кученце – промълвил овчарят.

Настъпила смразяваща тишина, но миг след това лордовете избухнали в смях.

От очите на стареца потекли сълзи и се заронили като кристални капки по червения килим.

– Да знаете, всички от Джеробом до Шувил ми се смееха, когато чуеха за молбата ми. Бил съм глупав, бил съм гламав… Но аз видях чудовището със собствените си очи, видя го и горкият Пач. Оня звяр го налапа!

Крал Фред едва се сдържал да не прихне заедно с лордовете. Искал бързо да се отърве от стария овчар и да иде да обядва, ала едно гласче му нашепвало: себичен, суетен и жесток.

– Е, хайде, разкажи какво се случи – подканил стареца той.

Спитълуърт и Флапун спрели да се смеят, дядото обърсал отново носа си и подхванал:

– Беше мъгливо, падаше здрач, а ние с Пач вървяхме по брега на блатото на път за дома. Пач зърна един блатнишор и…

– Какво зърна?

– Един блатнишор. Те приличат на плешиви плъхове и живеят в блатата. Стават за пай, ако не обръщаш внимание на опашките им.

Флапун усетил, че му се повдига, и стиснал устни.

– Пач хукна след блатнишора. Виках го, виках го и по едно време чух, че изквича. Уплаших се и викнах: „Ей, Пач, къде си, какво става?“. Ни звук, ни стон. И тогава видях в мъглата нещо огромно, с очи като фенери, с уста колкото ей тоз грамаден трон и с блестящи оголени зъбища. Забравих за Пач и хукнах презглава, та чак до дома. На другия ден тръгнах към двореца. Искам да се оплача от Икабог. Той изяде кучето ми и трябва да го накажете.

Кралят погледнал стареца и бавно се надигнал.

– Овчарю, още днес ще заминем на север, за да разрешим проблема с чудовището. Намерим ли следа, ще заклещим Икабог в бърлогата му и ще го накажем за престъпното деяние. Вземи тези златни монети, за да платиш на някой селянин с каруца със сено да те вземе, та да не ходиш пеша чак до Маршландия. А вие, лордове мои, бързо се преоблечете за път – обърнал се Фред към слисаните си приятели. – Чакам ви в конюшнята. Тръгваме на лов за Икабог!