Глава 8

Денят на петицията

Себичен, суетен и жесток. Себичен, суетен и жесток.

Думите кънтели в главата на краля, докато нагласявал копринената си нощна шапчица. Това не може да е истина! Не, не и не!

Дълго време не могъл да заспи, а на сутринта се почувствал още по-зле.

Решил да направи нещо добро и му хрумнало да възнагради сина на Биймиш заради противопоставянето му на лошото момиче. Взел малкия медальон, който обикновено висял на врата на любимото му ловджийско куче, накарал една прислужница да му върже панделка и извикал семейство Биймиш в двореца. Госпожа Биймиш взела Бърт от училище и го издокарала със син кадифен костюм. Когато застанали пред краля, Бърт бил притеснен, а майка му и баща му били от горди по-горди, че имат такъв син. Момчето се върнало на училище с малкия златен медальон на врата, а Родерик Роуч, който умирал да издевателства над него, не спрял да му се подиграва. Дейзи не му говорела и когато Бърт уловил погледа ѝ, набързо пъхнал медальона под ризата си.

Кралят бил неспокоен през целия ден – имал чувството, че го мъчи стомашно неразположение, а вечерта отново заспал трудно. На другия ден отворил очи и се сетил, че е Денят на петицията.

Това бил специален ден, в който на поданиците се разрешавала аудиенция при краля. Всички посетители били внимателно проучвани и подбирани от кралските съветници. Фред не се занимавал с големи проблеми. Срещал се с хора, чиито беди се разрешавали с няколко златни монети и няколко любезни думи: фермер молел за рало, стара жена – за нова котка, че предишната умряла… Кралят очаквал този ден с нетърпение, тъй като имало повод да се издокара с най-хубавите си дрехи и да се радва на обожанието на поданиците си.

Гардеробиерите го чакали след закуска. Новият му тоалет бил готов: бели копринени панталони в тон с дублет със златни и перлени копчета. Камердинерът бил готов да накъдри мустаците му със златната маша, а един паж държал кадифена възглавничка с пръстени със скъпоценни камъни.

– Махнете тези дрехи, не ги искам! – посочил кралят новия тоалет. Гардеробиерите замръзнали, тъй като бил проявил огромен интерес към модела и дори изискал допълнителна алена подплата и лъскави катарами. – Не чувате ли? Изберете нещо семпло! Ще облека костюма, с който бях на погребението на баща ми!

Гардеробиерите се поклонили, прибрали белия костюм и само след минута се върнали с черен.

– Ваше Величество, всичко наред ли е? – осмелил се да попита камердинерът.

– Разбира се, че е наред! Аз съм крал, а не някакъв натруфен палячо!

Облякъл черния костюм, който макар и най-семпъл, бил със сребърна обшивка на яката и маншетите и с диамантени и ониксови копчета. Какво било учудването на камердинера, когато кралят поискал от него да накъдри крайчеца на мустаците му, преди да го отпрати заедно с пажа и пръстените!

Огледал се Фред и си казал: „Аз и суета? Няма такова нещо! Черният цвят обаче не е моят цвят…“.

Кралят бил готов за нула време и изпреварил както лорд Спитълуърт, който чакал слугата да почисти ушната му кал, така и лорд Флапун, който нагъвал втора порция „Херцожки каприз“. Двамата хукнали след Фред, като пътьом закопчали жилетките на костюмите.

– Хайде, мързеланковци! Хората чакат да им помогна! – извикал кралят, докато си мислел: Може ли един себичен крал да бърза да откликне на молбите на обикновените люде, очакващи помощта му?! Не, не и не!!!

Кралските съветници били шокирани от навременното му появяване и от скромното му облекло. Главният съветник Херингбоун лепнал на лицето си своята угодническа усмивка и се поклонил.

– Ваше Величество подрани! Народът ще се зарадва. Чакат на опашка от призори.

– Покани ги – рекъл кралят, настанил се на трона и кимнал на лордовете да седнат от двете му страни.

Отворили вратите и хората започнали да влизат един подир друг.

Поданиците често онемявали при вида на истинския крал, чиито портрети виждали в кметствата. Някои започвали да се кискат, други забравяли за какво са дошли, имало и припаднали.

Този път Фред бил особено щедър и раздавал златни монети, благославял бебета и дори позволил на една старица да целуне ръката му. И все пак, от главата му не излизали думите на Дейзи: себичен, суетен и жесток. Така му се искало да направи нещо незабравимо, с което да докаже, че е прекрасен човек, а и че е готов да се жертва за другите! Всички крале на Корнукопия раздавали златни монети и правели благодеяния в Деня на петицията… Чудел се какво да измисли, че да бъде запомнен во веки веков, а в историята не се влиза с даряване на шапка на жалващ се овощар, нали?

Лордовете от двете страни на краля започнали да се отегчават. Мечтаели да си полегнат за час-два преди обяда вместо да слушат глупавите оплаквания на селяните в Тронната зала. Когато най-сетне си тръгнал и последният доволен просител, Флапун станал и се приготвил да си ходи, че шкембето му едва не свирело от глад.

– Обяд! – обявил той, но тъкмо когато стражите затваряли вратите, се чула врява.