Глава 7

Лорд Спитълуърт разказва

Както винаги, двамата лордове вечеряли с краля. След предоволните порции еленско месо от Барънстаун и най-хубавото джеробомско вино, кърдсбъргски сирена и въздушните „Самодивски люлки“ на госпожа Биймиш лорд Спитълуърт решил, че моментът е настъпил. Покашлял се и подхванал:

– Ваше Величество, горещо се надявам, че отвратителната свада на децата в двора не ви е смутила.

– Каква свада? – попитал кралят, който по това време бил улисан в разговор с шивача, докато му взимал мярка за нова пелерина.

– О, не знаете ли? – попитал лордът и се престорил на изненадан. – Е, майор Биймиш ще ви разкаже.

Кралят не само не изглеждал учуден, ами дори се усмихнал.

– Лорд Спитълуърт, свадите са част от детските игри.

Лордовете си разменили погледи зад кралския гръб и Спитълуърт ахнал:

– Ваше Величество, вие сте образец на благородство и добрина!

– Не всички крале биха реагирали така, ако чуеха, че някое дете се отнася неуважително към тях – промърморил Флапун, докато изтръсквал трохите от жилетката си.

– За какво става дума? – попитал Фред и усмивката му угаснала. Той бил свикнал децата да пищят от радост, когато се появявал на балкона. – Кое дете е говорило неуважително за мен?

Спитълуърт заоглеждал ноктите си и отвърнал:

– Майор Биймиш ги разтърва и той ще ви разкаже подробностите.

Свещите премигнали на сребърните си поставки, а крал Фред настоял на своето:

– Децата казват какво ли не на шега. Не може детето да е показало неуважение към мен.

– Струва ми се, че думите му бяха умишлено злословие – изсумтял Флапун.

– Майор Биймиш знае всичко – побързал да се намеси Спитълуърт. – Двамата с Флапун може и да не сме разбрали нещо.

Фред отпил от виното и се обърнал към лакея, който прибирал чиниите за пудинг.

– Канкърби, извикай майор Биймиш!

Майорът вече се приготвял за сън, тъй като не вечерял със седем ястия като краля и лордовете. Набързо свалил пижамата, облякъл униформата и се запътил към Жълтия салон, където кралят и лордовете седели на сатенени фотьойли и пиели вино, а Флапун похапвал втора чиния със „Самодивски люлки“.

– Биймиш, какво е било това спречкване днес? – попитал Фред, след като майорът му се поклонил доземи.

Сърцето на Биймиш се свило – той се надявал вестта да не е стигнала до краля.

– Ами… нищо особено, Ваше Величество.

– Недей да скромничиш – обадил се Флапун. – Би трябвало да се гордееш със сина си, тъй като си го научил да не търпи предатели!

– К-какво предателство? Та те са деца, лорд Флапун…

– Биймиш, да разбирам ли, че синът ти ме е защитил?

Майорът бил поставен в много неприятно положение, тъй като не искал кралят да узнае за думите на Дейзи. Въпреки предаността си към монарха той напълно разбирал чувствата на сирачето и се опитвал всячески да я предпази от кралския гняв. От друга страна, имало двайсет свидетели, които можели да потвърдят думите на момичето. Излъжел ли, лордовете щели да обвинят и него в предателство и нелоялност.

– Моят син Бърт наистина ви защити. А колкото до малкото момиче, което каза… неподходящи думи за Ваше Величество, на нея не ѝ е никак лесно и може би трябва да я разберем. Ако са нещастни, дори възрастните може да кажат нещо, без да мислят.

– Какво толкова е преживяла? – озадачил се Фред.

Той не можел да си представи нито една причина, която да предизвика грубо отношение от страна на поданиците му.

– Името ѝ е… Дейзи Дъвтейл – подел майор Биймиш и вдигнал очи към портрета на Ричард Добряка, бащата на краля. – Майка ѝ беше шивачката, която…

– Ясно! – прекъснал го Фред. – Свободен си!

Майорът въздъхнал с облекчение, поклонил се отново доземи и се запътил към вратата.

– И все пак какво точно каза тя? – спрял го гласът на краля.

– Каза, че Ваше Величество е себичен, суетен и жесток – отвърнал Биймиш и побързал да излезе.