Глава 47

В тъмницата

В кухнята на двореца се учудили, че госпожа Биймиш пожелала да работи в отделна кухня, тъй като кралят ценял уменията ѝ много повече от уменията на другите сладкари. Някои се усъмнили в съобщението на Спитълуърт, защото госпожа Биймиш била скромна и никога не проявявала надменност. Нейните сладкиши продължавали да пристигат на масата на краля, което означавало, че е жива и здрава. Всички се бояли от лорд Спитълуърт и никой не се осмелил да попита къде е главната сладкарка.

Желанието на госпожа Биймиш било изпълнено. Доставили ѝ печка, тенджери и тигани. Под нейно ръководство затворниците се научили как се прави лекото въздушно тесто, осигурило ѝ слава на най-добър сладкар в страната. Тя настояла да се удвоят порциите храна в тъмницата – помощниците ѝ се нуждаели от сили, за да разбиват белтъците, да месят, теглят, мерят и пресяват. Поискала и капан за плъхове, та да се отърват от тази напаст. Един служител разнасял продуктите от килия в килия заедно с кулинарните инструкции на главната сладкарка.

Горещината от печката изсушила влажните стени. Приятният сладък мирис прогонил вонята на влага и плесен. Госпожа Биймиш държала затворниците да опитват от всеки сладкиш, та да се чувстват удовлетворени от положения труд. В тъмницата кипяла оживена дейност, а измършавелите мъже поукрепнали. Всекидневният труд помагал на сладкарката поне за малко да се разсейва от мъчителните мисли за нейния Бърт.

Докато помощниците бъркали тесто за сладки, Дъвтейл пеел химна и дялкал дървени лапи. Пеенето и чукането дразнели затворниците, но госпожа Биймиш успяла да ги накара да пеят заедно с Дъвтейл, та поне да не чуват длетото и чука. Спитълуърт не понасял какофонията и слизал в тъмницата, за да ги накара да млъкнат. Умната сладкарка уж наивно твърдяла, че забраната да пеят химна е държавна измяна. Лордът не знаел какво да отговори и всички се заливали от смях. Колкото и да нямал сили, Дъвтейл също се засмивал.

Госпожа Биймиш знаела как да се справя с пресечени кремове и спихнали суфлета, ала нямала представа как се лекуват душевни разстройства. Въпреки това се надявала да помогне на Дъвтейл и го уверявала, че не е сам. Искала да му припомни кой е и понякога предлагала да пеят песни от миналото. Не щеш ли, един ден Дъвтейл заприпявал веселата песен за Икабог от времето, когато хората все още не вярвали в чудовището.

 

Лъжа е Икабог след първата бутилка,

след втората надига глас,

след третата примъква се до мен –

да пием бързо, че ще мрем!

 

Госпожа Биймиш прошепнала в пукнатината на стената:

– Даниъл Дъвтейл, чух те, че пееш. Аз съм Бърта Биймиш, старата ти приятелка. Помниш ли ме? Пеехме тази песен, когато децата ни бяха малки. Моят Бърт и твоята Дейзи. Помниш ли, Дан?

Чула тихо ридание и странно или не, много се зарадвала. Не само смехът, а и сълзите са лек за изтерзаната душа. Всяка вечер госпожа Биймиш говорела на Дъвтейл през пукнатината в стената и не след дълго той също проговорил. Казала му колко се разкайва, че е споделила с миячката за съмненията му в Икабог, а Дъвтейл се извинил за предположението, че майор Биймиш е загинал, като паднал от коня. Убеждавали се един друг, че децата им са живи. Иначе нямало за какво да живеят.

Една вечер през решетките на единствения малък прозорец нахлул леден студ. Задавала се тежка зима, но за пръв път в тъмницата витаел дух на надежда и упование. Госпожа Биймиш вярвала, че всички ще преживеят студа и ще се спасят. Поискала още одеяла за помощниците и печката горяла по цяла нощ.