Глава 46

Разказът на Родерик Роуч

Няма да повярвате, но Бърт не се уплашил, а си отдъхнал, защото познал гласа. Вместо да вдигне ръце и да се моли за живота си, той се обърнал и на калното му лице грейнала усмивка. Пред него стоял Родерик Роуч.

– Защо се усмихваш? – ядосал се Родерик.

– Ами знам, че няма да ме убиеш, затова.

Родерик държал сабя, но треперел от страх. Под палтото се виждала пижамата му, а краката му били увити в окървавени парцали.

– От Шувил ли идваш? – учудил се Бърт.

– Не е твоя работа – заявил троснато Родерик, но зъбите му тракали и изобщо не му се отдавало да е груб. – Арестуван си, изменник такъв!

– Не ти вярвам – рекъл Бърт, измъкнал сабята от ръцете му и когато Родерик се разплакал, обхванал с ръка раменете му.

Двамата свили в една странична уличка, далеч от обявата за издирвания престъпник.

Родерик свалил ръката на Бърт от раменете си и занареждал:

– Ти си виновен! Ти!

Спрели до една боклукчийска кофа с празни бутилки от вино и Бърт попитал:

– За какво съм виновен?

– Избяга от баща ми – заявил Родерик и избърсал носа си с ръкава на палтото.

– Той искаше да ме убие!

– Но убиха н-него – отново заплакал Родерик.

– Майор Роуч е мъртъв?!

– С-спитълуърт дойде с войници у дома и беше бесен, че баща ми не те е намерил. Лордът взе пушката на един от войниците и…

Родерик седнал до боклукчийската кофа и не спирал да ридае. Бърт си казал, че след като е могъл да застреля командира на гвардията, злият Спитълуърт несъмнено е способен на всичко.

– Роди, как ме намери?

– Срещу пет дуката лакеят Канкърби ми каза къде си. Чул майка ти да споменава за някакъв братовчед с механа.

– Дали е казал и на други хора? – разтревожил се Бърт.

– Сигурно. Той е готов на всичко за пари – подсмъркнал Родерик и избърсал носа си с ръкава.

– Виж само кой го казва! – ядосал се Бърт. – Ти щеше да ме предадеш за сто дуката!

– Не искам д-дукатите за мен, а за майка ми и братята ми. Спитълуърт ги отвлече и се надявах да мога да ги откупя. Аз избягах през прозореца на спалнята. Затова съм по пижама.

– Аз също избягах през прозореца на спалнята. Но поне взех обувките си. Хайде, ставай. Може да ти откраднем чифт чорапи от нечие пране.

Тръгнали, но на третата крачка чули:

– Горе ръцете!

Мъжът зад тях бил с мръсно злобно лице и с насочена пушка. Бърт и Родерик го виждали за пръв път, ала Дейзи веднага щяла да го познае. Това бил порасналият Джон Тормоза, помощникът на Ма Грънтър.

– Дай сабята! – заповядал той на Бърт, който нямал избор заради опряната в гърдите пушка.

Флапун можел да го обижда и да го нарича глупав, но всъщност Бърт бил много умен. Веднага се досетил, че мърлявият нападател не е виждал обявата с портрета и обещаната награда от сто златни дуката, но незнайно защо му трябвали две момчета. Родерик съвсем пребледнял – помислил си, че това е работа на тайните агенти на Спитълуърт и че двамата с Бърт ги очаква смърт.

– Пред мен! – грубо викнал мъжът и ги подкарал на мушка към приюта на Ма Грънтър.