Глава 43

Бърт и стражът

Свещта на масата догаряла, а Бърт гледал стрелката на минутите на часовника. Надявал се майка му да се върне всеки миг и да му разкаже за срещата с краля.

Стрелката на минутите сякаш забързала. Оставали четири минути, три, две…

Бърт застанал до прозореца и огледал тъмната улица. От госпожа Биймиш нямало и следа. По едно време доловил някакво движение в далечината. Очаквал лунните лъчи да огреят майка му и тя да му махне с усмивка.

Но сърцето му сякаш слязло в петите. По улицата се задавали майор Роуч и четирима от отряда за борба с Икабог. Носели факли и се приближавали към къщата. Грабнал пуловера, обувките си и медала на баща си. Скочил в градината през прозореца на спалнята и го затворил отвън. Роуч задумкал по предната врата, а мъжете – по задната. Момчето легнало зад лехите с цвекло и намазало лицето и русата си коса с кал.

Войниците вдигнали факлите, за да видят дали не е побягнал към съседите. Никой не забелязал проснатата зад листата тъмна фигура.

Последвал трясък и Бърт се досетил, че Роуч е разбил предната врата. Чул как войниците отварят шкафовете и гардеробите. Светлината на факлите блестяла и момчето не помръдвало.

– Може да е избягал още преди майка му да е стигнала до двореца – загърмял гласът на Роуч. – Той е син на първата жертва на Икабог. Ако Бърт Биймиш обяви на света, че Икабог не съществува, хората ще му повярват. Търсете! Не може да е отишъл много далеч. Намерите ли го, веднага го убийте. После ще измислим някакво обяснение.

Бърт лежал неподвижно, докато вътрешният му глас не го подтикнал: „Бягай! Бягай! Бягай!“.

Сложил на шията си лентата с медала на баща си, облякъл недокърпения пуловер и запълзял към съседската ограда с обувките в ръка. Издълбал тесен окоп в калта и без да вдига глава, бавно се примъкнал до улицата. Войниците обикаляли къщите, чукали на вратите и питали дали някой е виждал сина на кралската сладкарка. Наричали го опасен държавен изменник.

Бърт намазал лицето си с още кал и се затичал с приведен гръб. Един войник минал до него, ала той се сливал с мрака и онзи не го видял. От къща на къща стигнал до портите на градчето в града. В този миг забелязал, че Роуч и още един войник са се запътили към дежурния страж, и бързо се скрил зад един паметник на Ричард Добряка. Майорът спрял при стража и извикал:

– Бърт Биймиш да е минавал оттук?

– Кой Бърт? Синът на главната сладкарка?

Роуч сграбчил мъжа за реверите и го разтресъл като малко паленце.

– Че кой друг! Само да си го пуснал! Отговаряй!

– Не съм го виждал. Какво толкова е направил, че го преследвате?

– Той е държавен изменник! Лично ще застрелям всеки, който му съдейства! Ясно?

– Ясно.

Майорът пуснал стража и двамата с войника хукнали обратно. Факлите им хвърляли големи кръгове светлина, докато потънали в мрака на нощта.

Стражът поклатил ядосано глава и оправил униформата си. Съзнавайки, че това може да му коства живота, Бърт се показал иззад паметника. Но нали бил целият намазан с черна кал, мъжът го видял чак когато луната заблестяла в бялото на очите му. Извикал уплашено, а Бърт се замолил:

– Пусни ме! И не ме издавай, моля те!

Извадил сребърния медал, избърсал го от калта и го подал на стража.

– Вземи го. От чисто сребро е. Аз не съм изменник, пусни ме, моля те!

Стражът бил вече на години и с гъста прошарена брада. Погледнал медала и рекъл:

– Запази си го, синко.

Отворил портите и пуснал Бърт.

– Благодаря ти! – трогнало се момчето.

– Върви по коларските пътища и не се доверявай на никого. Пожелавам ти късмет!