Глава 41

Госпожа Биймиш не се предава

– Мамо, виж – казал Бърт, седнал до госпожа Биймиш в кухнята и ѝ показал малката лапа с остри нокти.

Майката кърпела пуловера на сина си и от време на време бършела сълзите си. Спомняла си за покритото с националния флаг тяло на съпруга ѝ и за студената ръка, която обсипала с целувки…

Госпожа Биймиш погледнала лапата през очилата, които носела заради едва мъждукащата светлина на свещта.

– Това не е ли част от играчката ти?

Погледнала още веднъж и забелязала приликата на лапата с отпечатъците в калния двор на изчезналата стара жена. Макар и много по-малки, дългите нокти, ъгълът между пръстите и люспите били същите!

Госпожа Биймиш загубила ума и дума и известно време се чувало само пращенето на пламъка на свещта. След смъртта на съпруга си вярната на Спитълуърт и на краля госпожа Биймиш не си и помисляла, че я лъжат, и смятала неверниците за държавни изменници. Но ето че изведнъж прогледнала и разбрала истината за дълго потисканите съмнения за съществуването на Икабог. Връхлетели я спомен след спомен. Сетила се как разказала на миячката за недостойните думи на Дъвтейл, докато доносникът Канкърби подслушвал в ъгъла, а само след няколко дни Дъвтейл и Дейзи изчезнали завинаги… Пред очите ѝ било малкото момиченце с рокличката на Дейзи, което се похвалило с бандалора на брат си. Ами гладуващият братовчед Харолд и странната липса на каквито и да е писма от северните градове? Лейди Есланда също изчезнала и никой не знаел къде е. Всички странни факти се подредили в по-ужасяваща и от самия Икабог картина. Какво ли всъщност се е случило със съпруга ѝ? Защо не ѝ бяха разрешили да повдигне флага и да го види? Госпожа Биймиш погледнала Бърт. В очите му сякаш съзряла същите въпроси.

– Кралят сигурно не знае – промълвила майката. – Той е добър човек.

Фред Храбреца бил толкова добър към нея и Бърт, че въпреки съмненията тя му оставала предана. Госпожа Биймиш взела дървената лапа, оставила полузакърпения пуловер и рекла:

– Ще отида да поговоря с краля.

Бърт се изненадал от необичайната ѝ решителност и попитал:

– Сега? Късно е…

– Сега! Дано лордовете не са с него. Той няма да ме отпрати. Винаги ме е уважавал.

– Ще дойда и аз.

– Не, Бърт – казала майката и го прегърнала. – Ако до час не се върна, бягай от Шувил. Иди в Джеробом, намери братовчеда Харолд и му разкажи всичко.

– Но… – подхванало уплашеното момче.

– Обещай, че ще ме чакаш само час! – настояла госпожа Биймиш.

Колкото и да било странно, доскоро готовият на мъст и героична гибел Бърт изтръпнал от страх.

– Обещавам – едва изрекъл той.

Майката го прегърнала още веднъж.

– Доброто ми момче! Не забравяй, че си син на смел воин и на главната дворцова сладкарка!

Усмихнала се на сина си и тръгнала в нощта.