Глава 38

Лорд Спитълуърт на посещение

Корнукопия обеднявала все повече, а Ма Грънтър била една от малкото забогатели хора през последните няколко години. Сиропиталището се пукало по шевовете от прииждащите деца и старицата поискала средства за дострояване и ремонт от двамата лордове, които напоследък управлявали страната. Бизнесът на Ма Грънтър процъфтявал. Тя се хранела с най-вкусните деликатеси и повечето ѝ пари отивали за скъпите джеробомски вина. Напиела ли се, ставала жестока, биела децата и мнозина носели белези от ударите ѝ.

Не всички питомци преживявали на диета от зелева чорба и ежедневна безчовечност. От предната врата непрекъснато влизали гладни деца, а в малкото гробище в задния двор почти не останало място. Ма Грънтър била безмилостна. Всички Джейн и Джон за нея означавали пари, пари и само пари.

На седмата година, откакто поел управлението на страната, Спитълуърт получил поредния иск за златни дукати от прочутото сиропиталище. Решил да го посети, за да се увери, че средствата са необходими. Ма Грънтър се издокарала с най-хубавата си черна рокля и дори не пила вино, за да не лъха на кисело. Слабичките деца заобиколили лорда, който не свалял парфюмираната кърпичка от носа си.

– Клетите те… – вайкала се Ма Грънтър. Вдигнала едно кльощаво маршландърче с издуто от глад коремче и проплакала: – Вижте го само! Скъпи лорде, децата разчитат на вашата помощ!

– Виждам, виждам – промърморил Спитълуърт и притиснал кърпата в носа си.

Той изобщо не обичал деца – особено неугледни и мръсни като сирачетата – и не разбирал защо за повечето хора в Корнукопия децата са най-важното нещо на света. За да избегне недоволството на народа, лордът бил принуден да отпусне исканите средства и рекъл:

– Госпожо, молбата ви ще бъде удовлетворена.

На тръгване забелязал бледо момиче в закърпен и многократно удължаван гащеризон. То държало две малки дечица и, кой знае защо, се отличавало от другите сирачета. Момичето изобщо не изглеждало смаяно от разкошните дрехи на главния съветник и от безбройните му подрънкващи медали, с които се бил самонаградил като почетен полковник на отряда за борба с Икабог. Спитълуърт имал чувството, че е виждал детето, и спрял пред него. Махнал кърпичката от носа си и попитал:

– Как се казваш?

– Джейн. Тук всички се казваме Джейн.

Дейзи не отмествала сериозните си очи от лорда и нито се поклонила, нито приклекнала в знак на почит. Тя помнела как минавал заедно с Флапун покрай децата в кралския двор и как всички замръзвали и млъквали заради неодобрителните им погледи и мърморения.

– Какво стана с реверанса на уважение? Та аз съм главният съветник на краля!

– Главният съветник не е крал.

– Не слушайте Грозната Джейн! – изкрякала Ма Грънтър.

Дейзи изобщо не била грозна, но старицата я мразела повече от всички други деца, тъй като не могла да пречупи нрава ѝ. Измислила ѝ това прозвище, за да я унижава и тормози.

– Малката не желае да изрази почитта си – оплакал се Спитълуърт.

Той гледал тъмните очи на момичето и продължавал да се чуди на кого му напомнят.

Очите ѝ били като очите на баща ѝ, но дърводелецът в тъмницата бил побелял, брадясал и почти загубил разсъдъка си, та лордът не можел да съзре приликата с това спокойно и разумно момиче.

– Грозната Джейн все упорства – обяснила Ма Грънтър и намислила хубавичко да я накаже след заминаването на лорда. – Ще взема да я изгоня, та да проси на улицата без подслон и храна!

– И без зелевата чорба! Лорде, вие знаете ли какво ядем тук? Зелева чорба, зелева чорба и пак зелева чорба. Три пъти на ден.

– Сигурно е много хранителна и полезна – казал Спитълуърт.

– Всъщност понякога получаваме и почерпка със сирачески сладки. Знаете ли от какво се правят?

– Не – отвърнал неохотно лордът.

Откъде познавал това дете и този пронизващ поглед, откъде…

– От развалени продукти. Вмирисани яйца, мухлясало брашно и престояли храни. Хората нямат друга възможност да ни помогнат, затова смесват ненужните остатъци и оставят „сладките“ на прага на приюта. Децата са гладни и ги ядат, макар да се случва и да се натровят.

Спитълуърт се заслушал не толкова в думите на Дейзи, колкото в акцента ѝ. Макар да била от години в Джеробом, тя все още говорела като жителите на Шувил.

– Ти откъде си? – попитал лордът.

Другите деца мълчали и слушали разговора. Те обичали Дейзи, защото ги защитавала от Ма Грънтър и Джон Тормоза и никога не крадяла коричките им като някои по-големи деца. С риск да изяде поредния бой от Джон Тормоза, тя дори измъквала и им давала хляб и сирене от личните запаси на Ма Грънтър.

– Аз съм от Корнукопия. Може да сте чували за тази вече несъществуваща страна, в която никой не беше беден и гладен и…

– Достатъчно! – ядосал се Спитълуърт и се обърнал към Ма Грънтър. – Права сте, че тази неблагодарница трябва да бъде изгонена, та да видим как ще се справя с жестоката действителност!

После се обърнал, излязъл и треснал вратата, а Ма Грънтър замахнала с бастуна към Дейзи, която се била научила да отбягва ударите. Старицата завъртяла бастуна и малките деца се разбягали. Когато тя се прибрала в стаята си, отвътре се чул звук от тапата на поредната отворена бутилка.

Вечерта, когато всички си легнали, Марта пошепнала на Дейзи:

– Не е вярно, че всички са били сити и щастливи в Корнукопия. Семейството ми живееше в Маршландия…

– О, да, не се сетих. Извинявай.

– Икабог крадеше овцете ни – добавила Марта и се унесла в сън.

Било студено и Дейзи се сгушила под одеялото, за да се стопли. През всичките тези години така и не могла да убеди приятелката си, че Икабог не съществува. Тази нощ обаче си казала, че може би е по-добре и тя да повярва в блатното чудовище, чиято жестокост бледнеела пред безчовечността на лорд Спитълуърт.