Глава 37

Дейзи и луната

Сиропиталището на Ма Грънтър вече не било онзи коптор от времето на пристигането на Дейзи, а голяма каменна къща с решетки на прозорците, ключалки на всяка врата и стотина обитатели.

Дейзи пораснала и макар да била по-висока и по-слаба отпреди, все още носела гащеризона, с който била отвлечена. Кърпела го и го удължавала – та той бил единственият останал спомен от дома и баща ѝ. Ето защо не го сваляла и за разлика от Марта и другите момичета, отказвала да си ушие рокля от чувал за зеле.

Изминали няколко години от отвличането ѝ, но тя вярвала, че баща ѝ е жив. Била умна и знаела, че той не вярва в Икабог. Надявала се, че е в затвора и че всяка вечер гледа през решетките същата луна, която гледала и тя.

Една нощ в шестата година след пристигането ѝ в приюта Дейзи завила близначетата, обещала им, че скоро ще видят майка си и баща си, легнала до Марта и когато погледнала светлозлатистия лунен диск, осъзнала, че не ѝ е останала и капчица вяра, че баща ѝ е жив. Надеждата била излетяла от сърцето ѝ като птиче от опустошено гнездо. Заплакала, но си казала, че той е на по-хубаво място, там горе, в рая, при майка ѝ. Успокоила се с мисълта, че след като вече не били на земята, родителите ѝ можели да живеят навсякъде, включително и в сърцето ѝ. Важното било да пази пламъка на спомените жив. И все пак не ѝ било лесно – толкова много искала да протегне ръце и да ги прегърне! Дейзи се осланяла на спомена за тяхната обич и така преодолявала трудностите в живота. Грижела се за малките дечица и ги обсипвала с вниманието и прегръдките, от които била лишена.

Всъщност не само мисълта за родителите я крепяла. Имала чувството, че е предопределена да извърши някакво велико дело, което ще промени не само нейния живот, а и живота в Корнукопия. Пазела чувството за себе си и не го била споделила дори с най-добрата си приятелка Марта. Била сигурна, че рано или късно нейният ден ще дойде.