Глава 29

Госпожа Биймиш се тревожи

Спитълуърт се погрижил да се разчуе, че семейство Дъвтейл са заминали за съседна Плуритания посред нощ. Учителят на Дейзи казал на съучениците ѝ, а лакеят Канкърби – на дворцовата прислуга.

Бърт се прибрал от училище, легнал и се замислил за малкия закръглен Масленко и за Дейзи, която винаги го защитавала. Спомнил си за спречкването с приятелката си в градината на двореца и за тъжното ѝ лице, когато „Небесните копнежи“ паднали на земята… Отначало бил доволен от дружбата си с Родерик Роуч, тъй като подигравките на съученика му най-сетне спрели, ала дълбоко в себе си осъзнавал, че Родерик харесва неща, които той не одобрява – замеряне на кучета с прашки или пускане на жаби в чантите на момичетата. Спомнял си за хубавото време с Дейзи и колкото и да се забавлявал в компанията на Родерик, усещал усмивките си фалшиви и пресилени. Съжалявал все повече, че не се сдобрил с Дейзи, а ето че било късно, тъй като приятелката му била заминала за Плуритания.

 Госпожа Биймиш седяла в кухнята и също била тъжна. Не преставала да се укорява, че преди известно време разказала на миячката в кухнята на двореца за спора с господин Дъвтейл и за мнението му, че Икабог не съществува. Била ядосана от предположението му, че съпругът ѝ може да е паднал от коня, и не си дала сметка, че думите на приятеля ѝ може да се изтълкуват като държавна измяна. Разчуело ли се мнението на господин Дъвтейл, чакало го обвинение в изменничество. Не бивало да допусне това и тя помолила миячката да забрави за разговора им. Мейбъл обещала, че ще изпълни молбата ѝ, и госпожа Биймиш се успокоила. Само че докато вадела от фурната тавата с „Девичи блян“, забелязала, че в тъмния ъгъл на дворцовата кухня се спотайва не друг, а лакеят Канкърби. Той имал славата на клюкар и доносник. Безшумно влизал, излизал и надничал през ключалките. Сърцето на госпожа Биймиш се свило от лоши подозрения. Дали подлецът Канкърби не бил дочул разговора ѝ с Мейбъл? И дали господин Дъвтейл не бил в затвора, а не в Плуритания?

Тези мисли не ѝ давали покой. Казала на Бърт, който все така лежал в стаята си, че излиза да се поразходи, и се отправила към малката къща до гробището. Било още светло и децата играели на улицата. Прозорците на къщата били тъмни, а работилницата затворена. Натиснала дръжката на вратата и влязла. Вътре нямало нито мебели, нито картини. Това било добър знак – ако господин Дъвтейл бил в затвора, надали щял да ги вземе със себе си. Най-вероятно двамата с Дейзи били заминали за Плуритания заедно с покъщнината. Госпожа Биймиш се успокоила и се върнала у дома.

На улицата няколко момиченца скачали на въже и пеели популярната песен:

 

Тичай, скачай, скок-подскок,

иде звярът Икабог,

ще те хване с лапи в двора,

не забравяй за майора…

 

Едно от децата видяло госпожа Биймиш, зяпнало и изпуснало края на въжето, друго се закискало, а трето се разплакало. Всички се изчервили, а госпожа Биймиш опитала да се усмихне и казала:

– Няма нищо, деца. Играйте си, играйте си…

После се загледала в роклята на едно от момиченцата и попитала:

– Откъде имаш тази рокля?

– Татко ми я донесе вчера – отвърнало детето с все още зачервено лице. – На брат ми подари бандалор.

Госпожа Биймиш добре помнела хубавата слънчевожълта рокличка на Дейзи с маргаритки на деколтето и на маншетите – тя била от времето, когато майка ѝ била жива и шиела рокличките ѝ.