Глава 28

Ма Грънтър

След като залостила вратата, Ма Грънтър свалила чувала от главата на Дейзи. Момичето замигало на светлината и огледало тесния и мръсен коридор. Пред нея стояла грозна стара жена в черни дрехи. На носа ѝ се мъдрела голяма кафява брадавица с косми.

– Джон! – извикала старицата, без да сваля поглед от детето, и в коридора се дотътрило едно доста по-голямо и по-едро от Дейзи момче. То кършело пръсти и гледало тъповато. – Иди в стаята на Джейните и им кажи да сложат още един дюшек.

– Нека някой от малките да отиде. Още не съм закусвал.

Ма Грънтър замахнала с бастуна към главата на момчето и Дейзи очаквала да последва силен удар, ала Джон бил свикнал и се навел навреме.

– Уф, добре, добре, отивам – начумерил се още повече той, запукал отново кокалчетата на пръстите си и тръгнал по разнебитените стълби.

– Как се казваш? – попитала Ма Грънтър.

– Дейзи.

– Няма вече Дейзи. От днес насетне си Джейн.

Оказало се, че момичетата в приюта били преименувани на Джейн, а момчетата на Джон. Реакцията на питомците при преименуването подсказвала на старицата колко упорито е детето и дали ще ѝ бъде трудно да пречупи характера му.

Най-малките не разбирали и приемали, че се казват Джейн или Джон. Бездомните и изгубени деца били доволни да имат покрив над главата си и бързо се съгласявали на промяната.

Понякога преименуването не било лесно. Още в първия миг Ма Грънтър разбрала, че Дейзи ще упорства и няма да се даде току-така. Макар да била дребничка и слабичка, тя стояла наперено в гащеризона си, стискала юмруци и гледала гордо и непоколебимо.

– Госпожо, аз се казвам Дейзи Дъвтейл! Нося името на любимото цвете на мама.

– Майка ти е умряла – заявила Ма Грънтър.

Винаги казвала на децата, че родителите им са умрели, за да не им минава през ума, че могат да избягат и да се върнат у дома.

– Така е – съгласила се Дейзи с натъжено сърце.

– Баща ти също е умрял – рекла гадната старица.

Горката Дейзи не била яла от предишния ден и била прекарала ужасна нощ във фургона, но въпреки че ѝ премаляло, стиснала зъби и рекла с леден, ала отривист глас:

– Баща ми е жив и живее в Шувил! А аз се казвам Дейзи Дъвтейл!

Не искала и да си помисля, че баща ѝ може да не е жив, тъй като това означавало край на светлината в нейния живот.

– Не, не е жив – рекла Ма Грънтър и вдигнала бастуна. – Баща ти е на оня свят, а ти се казваш Джейн.

– Аз се казвам…

Не могла да изрече името си, тъй като старицата замахнала с бастуна. Но нали видяла от Джон, Дейзи бързо се навела. Последвало второ замахване, което улучило ухото ѝ и я съборило на пода.

– Повтаряй! Баща ми е умрял и аз се казвам Джейн!

– Няма!

Момичето се изплъзнало от поредния удар и се втурнало в къщата с надеждата, че задната врата е отворена. В кухнята се сблъскала с две уплашени дечица, които сипвали зелена помия в купички. На задната врата имало толкова резета и синджири, колкото и на предната. Дейзи се затичала по стълбите. На горния етаж цяла сюрия бледи и слабички деца чистели и застилали леглата с просенени чаршафи. Ма Грънтър довтасала запъхтяна и викнала:

– Повтаряй! Баща ми е умрял и аз се казвам Джейн.

– Баща ми е жив и аз се казвам Дейзи!

На тавана имало капак, който водел към покрива. Дейзи грабнала четката за паяжини от ръката на едно слисано момиченце и бутнала капака с дългата дръжка. Под него се провисила въжена стълба. Качила се бързо-бързо, дръпнала стълбата и затръшнала капака. Старицата побесняла и наредила на едно момче да застане отдолу и да не позволява на Дейзи да слезе.

Момчето на стража под капака било онзи Джон, когото Дейзи видяла в коридора. Казвали му Джон Тормоза, защото издевателствал над малките деца. Той бил помощник на старицата и за да сплаши Дейзи, се провикнал, че на тавана се въргалят костите на не едно и две умрели от глад деца. Помещението било толкова ниско, че Дейзи не можела да се изправи. Било мръсно, ала на покрива имало дупка, от която се процеждала слънчева светлина. Дейзи се надигнала, погледнала и пред очите ѝ се разкрила панорамна гледка на Джеробом. Сградите в Шувил били захарнобели, а Джеробом бил тъмносив каменен град. По улицата до къщата вървели двама мъже и пеели популярна пиянска песен:

 

Лъжа е Икабог след първата бутилка,

след втората надига глас,

след третата примъква се до мен –

да пием бързо, че ще мрем!

 

Дейзи гледала от амбразурата цял час, докато Ма Грънтър не задумкала с бастуна по капака на тавана.

– Как се казваш?

– Дейзи Дъвтейл!

Проклетата старица задавала въпроса час по час, но отговорът бил един и същ. Започнало да се стъмва. На Дейзи ѝ прималявало от глад и жажда и едва ѝ стигали сили да изрече името си. Ако не приемела, че се казва Джейн, можело да изгние на тавана…

– Как се казваш? – отново изврещяла старицата.

– Джейн.

– А баща ти жив ли е?

Дейзи кръстосала пръсти и промълвила:

– Не е.

– Много добре.

Капакът се отворил, въжената стълба се спуснала и Дейзи слязла. Ма Грънтър я цапардосала с бастуна и рекла:

– Заслужи си го, малка безсрамна лъжкиньо! Отивай да си изядеш чорбата, измий си купата и си лягай!

Дейзи изгълтала малката порция със зелева чорба – най-гадната чорба, която някога била опитвала, – измила купата в мазния варел за миене на съдове и се качила в спалнята. Било много студено и тя легнала с дрехите под изтънялото одеяло. След малко забелязала, че едно слабичко момиче на нейните години я гледа с добрите си сини очи.

– Ти издържа най-много от всички – прошепнало детето.

Дейзи доловила непознат акцент. По-сетне разбрала, че момичето с очи като незабравки е родом от Маршландия. Попитала я за истинското ѝ име, ала отговорът бил:

– Не ни е разрешено да говорим за това.

– Няма да кажа на никого.

Детето замълчало. Дейзи си помислила, че няма да отговори на въпроса ѝ, но чула:

– Марта.

– Приятно ми е да се запознаем, Марта. Аз се казвам Дейзи Дъвтейл и баща ми е жив.