Глава 27

Отвлечена

Дейзи се върнала от училище и без да пуска бандалора от ръка, отишла в работилницата при баща си. За нейно учудване вратата била заключена. Влязла в къщата и онемяла. Къде били мебелите, картините, чергата, лампите и дори… печката?! Понечила да извика баща си, ала някой метнал чувал на главата ѝ и затиснал устата ѝ. Изпуснала бандалора и учебниците и макар да се борила с нападателя, била замъкната до фургон на улицата.

– Мълчи, инак ще убием баща ти! – просъскал заплашителен глас.

Дейзи тъкмо отваряла уста да крещи, но като чула страшните думи, замлъкнала. Фургонът се заклатил, хамутът заскърцал и конските копита затропали. Дейзи преброила завоите и разбрала, че излизат от градчето в града. Дочула виковете на търговците на пазара и трополенето на конски копита. Макар да била вцепенена от страх, тя запомняла всеки завой, всеки шум и всеки мирис, за да разбере накъде са се запътили.

По едно време копитата затропали тихо, сякаш вървели по коларски път. Захарният мирис на шувилските сладкарници изчезнал и се разнесъл зеленият лъх на трева и земя.

Похитителят на Дейзи бил от отряда за борба с Икабог. Якият и коравосърдечен редник Прод изпълнявал заповедта на Спитълуърт да го „отърве от Дейзи Дъвтейл“. За Прод това означавало да я убие – и бил прав, тъй като Спитълуърт го избрал заради силните му и безмилостни юмруци.

Само че докато минавали през горите, в които можел да удуши и зарови момиченцето, Прод се разколебал. Любимата му племенница Роузи била на възрастта на Дейзи. Представял си как души Дейзи, а виждал Роузи, която го молела да я пощади. Ето защо не намирал сили да спре и да изпълни пъклената заповед.

Дейзи била посещавала Барънстаун и Кърдсбърг с баща си и познала долитащия мирис на барънстаунски наденички и кърдсбъргски сирена. Зачудила се къде ли отиват… Ако успеела да избяга, щяла за няколко дни да се върне в Шувил. Не спирала да се тревожи за баща си и за празната им къща, но и не спирала да запомня всеки завой и всеки шум, та да може да намери пътя към дома.

Странно, ала не чула потропването на конските копита по каменния мост над Флума, свързващ Барънстаун и Кърдсбърг. Прод заобиколил градовете, защото му хрумнало как да се отърве от горкото дете. Започнало да се стъмва и той подкарал на север, към родния си град Джеробом. Там живеела старицата Ма Грънтър. Тя се грижела за сирачета и за всяко дете ѝ плащали по един дукат месечно. От приюта нямало нито едно избягало момче или момиче. Прод се надявал, че Дейзи също няма да може да избяга – върнела ли се в Шувил, Спитълуърт щял да се вбеси на Прод, че не е изпълнил жестоката му заповед.

Колкото и да се страхувала и да зъзнела на коравия под на фургона, Дейзи се унесла от полюшването му. Стреснала се от силен мирис, който познавала (но не харесвала) от редките случаи, когато баща ѝ си пийвал. Приближавали Джеробом и отвсякъде се носел лъх на вино. През малките дупчици на чувала съзряла първите утринни лъчи. Копитата затропали по калдъръм и скоро спрели. Момичето опитало да се измъкне от фургона, но Прод не ѝ позволил дори да стъпи на земята. Вдигнал я, понесъл я към приюта на Ма Грънтър и задумкал на вратата с тежкия си юмрук.

– Идвам, идвам – чул се дрезгав глас.

Заскърцали безброй резета и вериги. Подпряна на бастун със сребърна дръжка, на прага застанала самата Ма Грънтър.

– Водя ти едно дете – рекъл Прод и внесъл чувала с боричкащата се Дейзи.

В антрето миришело на евтино вино и варено зеле.

Да не си мислите, че Ма Грънтър се уплашила от чувала на главата на Дейзи? Съвсем не! Това не било първият случай, в който ѝ водели отвлечени деца на „предатели“. Тя не се интересувала от съдбата на децата, а от дуката, който ежемесечно ѝ плащали. Колкото повече деца имало в мизерния коптор, толкова повече дукати имала за любимото си вино. Ма Грънтър протегнала ръка и заявила:

– Пет дуката първоначална вноска!

Щом усетела, че приемането на детето е спешно, неизменно настоявала за вноската.

Прод се намръщил, дал парите и си тръгнал. Ма Грънтър затръшнала вратата и пуснала скърцащите резета и вериги. Макар да дал половината си месечна заплата, похитителят бил доволен, че най-сетне се е отървал от Дейзи Дъвтейл, и се понесъл колкото може по-бързо обратно към столицата.