Глава 25

Проблемът на лорд Спитълуърт

За голямо съжаление на лорд Спитълуърт господин Дъвтейл не бил единственият, който се съмнявал в съществуването на Икабог.

Корнукопия започнала да обеднява. Богатите търговци все още нямали проблем с плащането на месечния данък и компенсирали двата дуката с повишаване на цените на сладкарските произведения, сирената, шунките и вината. За бедните хора обаче двата дуката били много пари – особено заради поскъпването на храната. Бузите на децата в Маршландия съвсем хлътнали заради глада.

Спитълуърт имал тайни агенти във всички градове и села. От тях научил, че народът иска да знае къде отиват парите и дали Икабог е все още заплаха за Корнукопия.

Жителите на различните градове били различни по нрав. Хората в Джеробом били кавгаджии и фантазьори, в Кърдсбърг – кротки и любезни, а в Шувил – горделиви и дори надменни. Търговците в Барънстаун били известни с прямотата и честността си. Точно там избухнал първият сериозен протест срещу уж истинския Икабог.

Месарят Тъби Тендърлойн свикал събрание в общината. Внимавал да не говори против Икабог, но накарал всички да подпишат петиция до краля, в която питали дали данъкът за защита от чудовището е все така наложителен. Шпионин на Спитълуърт чул всичко, бързо се метнал на коня и пристигнал в двореца към полунощ.

Един от лакеите събудил лорда и той наредил да извикат Флапун и майор Роуч. Двамата веднага дошли в спалнята на Спитълуърт, изслушали тайния агент и разгледали картата с белязаните къщи на Тъби Тендърлойн и останалите подстрекатели.

– Чудесно свършена работа – зарадвал се Роуч. – Ще ги арестуваме, ще ги обвиним в държавна измяна и ще ги хвърлим в затвора. От просто по-просто!

– Не е толкова просто – заявил Спитълуърт. – На събранието е имало двеста души. Нямаме достатъчно място в затвора! Пък и така ще сe разбере, че всъщност нямаме доказателство за съществуването на Икабог.

– Ще ги застреляме, ще ги увием като Биймиш и ще ги оставим до блатото като жертви на Икабог – предложил Флапун.

– Някой да е виждал чудовище с пушка?! – възразил Спитълуърт. – А и откъде ще вземем двеста плаща за телата?

– Лорде, щом се подигравате на предложенията ни, готови сме да изслушаме вашето – засегнал се Роуч.

Коварни мисли се въртели в главата на Спитълуърт, ала не можел да измисли как да накара народа да не роптае и да си плаща данъка. Трябвало му доказателство, че чудовището е истинско, ама къде да го намери?

След като останал сам, закрачил насам-натам пред камината, а на вратата се почукало.

– Какво има пак? – избухнал лордът, когато на прага застанал лакеят Канкърби. – Казвай бързо, че съм зает!

– Ваше Височество, аз такова… без да искам… чух в коридора за… тия продажници в Барънстаун и…

Без да искаш ли?! – ядосал се Спитълуърт.

– Уважаеми лорде, бих желал да знаете, че в града има едно лице, което мисли като предателите в Барънстаун. Иска да види доказателство за Икабог – също като ония месари. Та това си е държавна измяна отвсякъде!

– Кое е името на предателя, дръзнал да се усъмни в думите на краля?

Канкърби запристъпвал нервно и замънкал:

– Ами то може да е важно, може и да не е…

– Казвай името! – прекъснал го лордът и го сграбчил за ливреята. – Първо името, после може да получиш и награда. И-ме-то!!!

– Д-дан Д-дъвтейл.

– Дъвтейл? Чувал съм за него. Нямаше ли една шивачка…

Спитълуърт пуснал Канкърби, той залитнал и се стоварил върху масичката пред канапето.

– Жена му беше главна шивачка, но умря.

– Сетих се! Живеят в онази къща до гробището без знамена и кралски портрети на прозорците. Ти откъде знаеш за вероломните му мисли?

– Дочух госпожа Биймиш да споделя с миячката в кухнята.

– Ти май чуваш всичко – изгледал го Спитълуърт и бръкнал в джоба си. – Ето ти десет дуката, заслужи си ги!

– Много благодаря – поклонил се ниско лакеят и понечил да си тръгне, ала лордът го спрял.

– Какво работи този Дъвтейл?

Задал този въпрос, за да прецени дали кралят би разбрал, ако изменникът изчезне.

– Дърводелец е…

– Дърводелец, казваш? Много добре! – подсмихнал се Спитълуърт, тъй като го осенила поредната от неговите шеметни идеи.

Олюлял се от толкова силен прилив на самовъзхищение, че дори се подпрял на канапето, за да не падне.