Глава 16

Бърт се прощава

Спитълуърт бил озадачен от вълнението на насъбралите се граждани и се надигнал на коня, за да види какво става. Съпругата на майора лежала в несвяст, а хората около нея се вайкали. Лордът веднага осъзнал, че е допуснал грешка, тъй като не бил помислил за вдовицата. Трябвало бързо да скалъпи оправдание и умът му трескаво заработил. Налагало се да отложи дълго мечтаната си баня. Щом влезли на спокойствие в двореца, той извикал майор Роуч.

– Защо не си изпратил вест на вдовицата?

– Не се сетих, уважаеми лорде – откровено признал майорът.

А не се сетил, защото от ума му не излизала инкрустираната сабя – как и за колко да я продаде и дали да не я разреже на части, за да не бъде разпозната.

– Ама че си загубен, за всичко аз трябва да мисля! Веднага махни мръсните плащове, завий тялото на майора с флага на Корнукопия и го положи в Синия салон. На вратата сложи почетен страж! Извикай госпожа Биймиш в Тронната зала. Заповядай на войниците да останат в двореца и да не разговарят със семействата си до следващата ми заповед. Разказите им за Икабог не бива да се различават! Действай, глупако, че вдовицата може да провали всичко!

Спитълуърт подминал войниците и конярите и стигнал до Флапун, на когото помагали да слезе от коня.

– Дръж краля надалеч от Тронната зала и Синия салон – прошепнал Спитълуърт на приятеля си. – И се постарай по-бързо да легне и да заспи!

Флапун кимнал, а Спитълуърт тръгнал с бърза крачка по слабо осветените коридори, като пътьом свалил мръсната си връхна дреха и се развикал на слугите да му донесат чисти дрехи.

Облякъл чистичък жакет и се настанил в безлюдната Тронна зала. Заповядал да му донесат чаша вино и да запалят лампата. На вратата се почукало.

– Влез! – извикал лордът.

На прага застанали капитан Роуч и пребледнялата госпожа Биймиш с Бърт.

– Скъпа и прескъпа госпожо – надигнал се Спитълуърт и стиснал ръката ѝ, – кралят ме помоли да ви предам искрените му съболезнования. Прибавям и моите… Каква трагедия! Каква ужасна трагедия!

– Защо не ни съобщихте, защо? – ридаела госпожа Биймиш. – Отидохме да го посрещнем, а той мъртъв…

Жената се олюляла и Роуч ѝ подал златен стол. Прислужницата Хети донесла виното и преди да отпие, лордът рекъл:

– Скъпа госпожо, ние изпратихме вестител. Нали така, Роуч?

– Ами да. Изпратихме един младеж. Казва се…

Роуч не се славел с голямо въображение и се зачудил какво име да измисли.

– Казва се Нико… – обадил се Спитълуърт, като успял навреме да преглътне й-то в края на думата. – Нико… Koп – уточнил той, загледан в златните копчета на Роуч, чийто блясък грабнал вниманието му и му помогнал да добави и фамилия. – Момчето тръгна доброволно. Изглежда, нещо му се е случило. Роуч, организирай търсенето на Коп!

– Веднага, уважаеми лорде!

– Как… загина съпругът ми? – промълвила вдовицата.

– Скъпа госпожо – подхванал отчетливо Спитълуърт, тъй като онова, което следвало, било официалната версия на случилото се и нито една дума не трябвало да бъде променяна. – Както вероятно сте чули, ние се отправихме към Маршландия заради похитеното от Икабог куче. За съжаление, скоро след пристигането ни чудовището нападна и нас. Първо атакува краля, ала той се бори смело и заби сабята си в гърлото му. Само че кожата на Икабог е дебела и за него това беше като ужилване от оса. Разбесня се и връхлетя върху войниците. Майор Биймиш загина достойно, бранейки краля. Лорд Флапун гръмна във въздуха, за да уплаши звяра. Измъкнахме горкия Биймиш от блатото и благородният Нико Коп предложи доброволно да бъде вестител на ужасната новина. Метна се на коня, но, изглежда, нещо му се е случило.

– Може ли… да видя съпруга си? – плачела безутешно госпожа Биймиш.

– Разбира се. Той е в Синия салон.

Лордът повел вдовицата и сина ѝ към салона, но спрял на прага.

– Съжалявам, но няма да свалим флага, покриващ тялото. Раните от зъбите и ноктите на Икабог ще ви разстроят.

Госпожа Биймиш отново се олюляла и Бърт я прегърнал.

По коридора се задал Флапун. Държал поднос със сладки и мляскал.

– Кралят си легна – рекъл той, после погледнал госпожа Биймиш (като майсторка на любимите му лакомства, тя била една от малкото служителки, които познавал) и занареждал, а от устата му хвърчали трохи: – О, здравейте, здравейте! Съболезнования за майора. Аз много го харесвах…

Когато застанала до тялото на покойния си съпруг, госпожа Биймиш попитала през сълзи:

– Може ли да го целуна за последен път?

– Съжалявам, но това е невъзможно – отвърнал Спитълуърт. – Половината му лице липсва.

– Целуни ръката му, мамо – обадил се Бърт за пръв път.

Преди Спитълуърт да го спре, момчето се пресегнало и намерило ръката на баща си под флага. Майка му коленичила и я целувала дълго-дълго, а от неспирните ѝ сълзи ръката заблестяла като бял порцелан. Бърт ѝ помогнал да стане и двамата си тръгнали, без да продумат.