Глава 15

Завръщането на краля

Благодарение на няколкото тръгнали призори търговци на сирене новината за Икабог и жертвата му прекосила моста към Барънстаун, а после стигнала и до столицата.

Шувил бил не само най-далеч от северното блато, но бил и най-информираният и просветен град в Корнукопия. Ето защо вестта била посрещната с вълна от недоверие.

Хората в механите и по пазарите спорели разгорещено, скептиците се смеели на нелепото твърдение, че Икабог съществува, а някои твърдели, че онзи, който не е бил в Маршландия, не бива да претендира за достоверно мнение.

Слухът се раздувал все повече и повече. Говорело се, че Икабог погубил трима и че изгризал нечий нос… В градчето семействата на кралските служители били разтревожени за войниците, но се успокоявали, че ако имало загинали, то щели да получат вест. Приказките в училище притеснявали Бърт и той отишъл в двореца, за да поговори с майка си.

– Ако нещо се беше случило с баща ти, кралят щеше да ни уведоми – успокоила го тя. – Виж какво имам за теб.

Госпожа Биймиш му подала една поразкривена сладка от голямата тава с „Небесен копнеж“, която опекла за кралското посрещане. Бърт ахнал от радост – тези сладки били специални и приготвяни само за рождения му ден. Още след първата хапка очите му се насълзили от неземно удоволствие и тревогите му се стопили. Представил си как баща му пристига, снажен и напет в красивата униформа, и как всички деца в училище му завиждат за него, тъй като само Бърт щял да знае какво са правили кралят и гвардията му в Маршландия.

Войниците се задали по здрач. Този път Спитълуърт не изпратил вест за забрана за тържествено посрещане. Искал кралят да забележи паниката и страха на хората, когато видят тялото на майора.

Войниците яздели отчаяни с унили лица по тесните калдъръмени улици на Шувил. Хората видели увитото тяло върху стоманеносивия кон и сред стаената тълпа се надигнала вълна от вопли. Конниците приближавали към двореца. Мъжете сваляли шапки, а жените прикляквали в поклон може би от уважение към краля, но може би и в знак на почит към покойния майор.

Дейзи Дъвтейл била сред първите, които забелязали коня без ездач. Тя надничала между възрастните и щом видяла стоманеносивия кон с тялото, тутакси забравила за пререканията с Бърт, пуснала ръката на баща си и хукнала. Кестенявите опашчици на косата ѝ се веели и тя тичала с всички сили, за да предупреди приятеля си, преди той да види тъжната гледка. Хората стоели плътно един до друг и ѝ било трудно да се провира между тях и да изпревари конниците.

Бърт и госпожа Биймиш стоели пред къщата си до оградата на двореца. Когато чули покрусените вопли на множеството, двамата се досетили, че нещо не е наред. Сърцето на госпожа Биймиш се свило, но била спокойна, тъй като била убедена, че ако мъжът ѝ бил ранен, то кралят щял да я уведоми. Конното шествие се показало зад ъгъла и тя затърсила с поглед красивото лице на съпруга си. Вместо него видяла тялото му върху стоманеносивия кон и пребледняла като платно. Без да пуска ръката на Бърт, жената се свлякла на земята.