Глава 13

Злощастен случай

Лордовете нямали избор и оставили краля и капитана. Спитълуърт тръгнал пръв към блатото. Опипвал с крак всяка крачка, за да стъпи на твърда земя. Флапун го следвал и все така се държал за пеша на жакета му, но затъвал много повече заради дебелината си. Мъглата лепнела по кожата и им пречела да виждат. Въпреки усилията на Спитълуърт ботушите им се напълнили със зловонна вода. Те пристъпвали едва-едва и лордът мърморел:

– Проклет глупак! Празноглав палячо! Всичко това е заради този дебил!

– Загуби безценната си сабя, ама така му се пада! – ядосвал се затъналият почти до кръста Флапун.

– Дано я намерим, че иначе няма мърдане оттук! Ама че гадна мъгла!

Бавно напредвали. Мъглата се прояснявала за миг, после пак се спускала. Скалите приличали на призрачни слонове, а тръстиките съскали като змии. Лордовете знаели, че прословутият Икабог е пълна измишльотина, но все пак се поддали на страха.

– Пусни ме най-сетне! – избухнал Спитълуърт. Дърпането на жакета го изнервяло, тъй като си мислел, че го дърпат ноктите или зъбите на Икабог.

Флапун го пуснал, но и той умирал от безумен страх. Извадил късата си пушка тип тромблон и в този миг се разнесли странни звуци.

– Какво беше това? – пошепнал Флапун.

Спрели, заслушали се и дочули тихо ръмжене и дращене. Изтръпнали от ужас, тъй като си представили как чудовището хруска някого от стражите.

– Кой е там? – пискливо попитал Спитълуърт.

Някъде отдалеч се дочул гласът на майор Биймиш.

– Лорд Спитълуърт, вие ли сте?

– Да. Вие чувате ли това, което чуваме ние?

Ръмженето и дращенето се засилили.

Мъглата се вдигнала и пред лордовете се появила страшна черна фигура с блестящи бели очи. Чул се вой и само след миг блатото се разтресло от оглушителния изстрел на пушката на Флапун. Невидимите в мъглата войници закрещели уплашено и сякаш разцепена от гърмежа, мъглата изчезнала като дръпната завеса. Лордовете се огледали и какво да видят? Луната надничала зад облаците и осветявала огромна гранитна скала сред преплетени бодливи коренища. В тях било заклещено малко кльощаво псе, което скимтяло и дращело с нокти, за да се измъкне, а очите му блестели като фарове на отразените лунни лъчи.

Зад скалата, по очи в блатото, лежал майор Биймиш.

– Какво става? Кой стреля? – чули се гласове.

Лордовете мълчали. Спитълуърт се приближил колкото може по-бързо до Биймиш. Майорът бил мъртъв, прострелян право в сърцето от Флапун.

– Боже мой, какво ще правим сега! – завайкал се Флапун.

– Тихо! Мълчи! – пошепнал Спитълуърт и се окопитил доста бързо с присъщия си подъл и притворен нрав.

Поглеждал ту Флапун, ту пушката, ту заклещеното овчарско куче и ботушите на Фред. Не щеш ли, пред очите му блеснала неочаквано и забитата в блатото кралска сабя! Грабнал я и съсякъл бодливите клони около псето. Ритнал го с все сила, то изскимтяло и изчезнало яко дим.

– Слушай какво ще правим – обърнал се Спитълуърт към Флапун, ала мигом замълчал, тъй като от мъглата изникнал левентът Роуч и подхванал задъхано:

– Изпраща ме кралят. В ужас е от случилото се и…

Капитанът съзрял мъртвия Биймиш и дъхът му секнал, а хитрецът Спитълуърт веднага се възползвал от удобната възможност и занареждал:

– Драги Роуч, Икабог погуби безстрашния майор Биймиш и заради трагичната му гибел се нуждаем от нов майор. Това, разбира се, ще бъдеш ти, следващият по ранг. Заслужаваш и голямо повишение на заплатата, защото прояви такава смелост, докато – слушай ме внимателно и помни всяка моя дума! – преследваше Икабог в мъглата. Когато дотичахме с Флапун, чудовището беше налапало горкия майор Биймиш. Както е редно, лорд Флапун насочи пушката си нагоре и гръмна във въздуха. Икабог се уплаши, пусна тялото на майора и избяга. Ти се втурна безстрашно, за да намериш сабята на краля, ала тя бе забита в дебелата кожа на чудовището. За голямо съжаление не успя да му я върнеш, а сабята е наследена от дядо му и е безценна. Отредено ѝ било да се въргаля в бърлогата на Икабог во веки веков…

Какво било учудването на Роуч, когато Спитълуърт му връчил сабята с инкрустираните скъпоценни камъни. Новоповишеният майор я стиснал с огромните си длани и усмивката му досущ заприличала на вероломната усмивка на лорда.

– Колко жалко, уважаеми лорд Спитълуърт, че не можах да намеря сабята! – въздъхнал Роуч и бързо скрил оръжието под туниката си. – А сега да покрием тялото на злочестия майор, че да не се разстроят войниците, когато видят следите от зъбите на Икабог.

– Ах, колко си милосърден!

Двамата увили покойника с плащовете си, а Флапун си отдъхнал, че никой няма да узнае за фаталния изстрел.

– Лорд Спитълуърт, бихте ли ми припомнили как изглежда Икабог? – попитал Роуч. – Нали и тримата го видяхме, та впечатленията ни трябва да са едни и същи.

– Според краля чудовището е високо колкото два коня, а очите му са като фенери.

– Прилича на онази грамадна скала с огромни светещи очи – намесил се Флапун.

– Ясно: висок колкото два коня, с очи като фенери – повторил Роуч. – Нагласете Биймиш на рамото ми и да идем при краля, за да му разкажем за гибелта на майора.