Глава 12

Изгубената кралска сабя

Нищо не се виждало. Сякаш някой сложил дебели бели превръзки на очите на краля, лордовете и кралската стража. Мъглата била толкова гъста, че не можели да видят ръцете си. Миришело на блатна гнилоч, застояла вода и тиня. При всяка неразумна крачка меката земя мърдала под краката им и от много взиране и оглеждане загубили представа за посоките. Струвало им се, че плуват в непрогледно млечно море. Майор Биймиш бил един от малцината, които запазили самообладание.

– Внимавайте! – предупредил той. – В тресавище сме. Стойте на едно място!

Кралят се уплашил, ала не обърнал внимание на думите на майора и тръгнал в посока към неговия глас. След няколко крачки обаче потънал в мразовитото блато. Лъскавите му ботуши се напълнили с ледена вода.

– Помощ! Помощ! Потъвам! Биймиш, къде си?

Настъпила паника, раздрънчали се саби. Войниците хукнали напосоки, за да търсят краля, блъскали се един в друг и се хлъзгали.

– Загубих ботушите си! – кънтял над всички кралският глас. – Някой да ми помогне! Къде сте?

Единствените, които послушали Биймиш, били лорд Спитълуърт и лорд Флапун. Те не помръднали от местата си. Спитълуърт не пускал диплите на широкия панталон на Флапун, а Флапун стискал пеша на ездитния жакет на приятеля си. Двамата нямали никакво намерение да помогнат на Фред. Треперели и се надявали да излязат по-бързо от ужасното блато.

– Ако глупакът потъне, поне ще се приберем у дома – рекъл Спитълуърт.

Ставало все по-страшно. Няколко войници затънали, докато се опитвали да намерят краля. Чували се шляпане, дрънкане и подвикване. Майор Биймиш крещял отчаяно в напразни усилия да въведе ред, а гласът на краля глъхнел все повече и повече в гъстата мъгла. Изведнъж се разнесъл ужасеният му писък:

– Биймиш, помощ!!! Чудовището е пред мен!!!

– Идвам, Ваше Величество! Не спирайте да викате, за да ви намеря!

– Помогни ми!!! Помогни ми!!!

– Какво става с този глупак? – обърнал се Флапун към Спитълуърт и в този миг мъглата около двамата се вдигнала толкова бързо, както и се спуснала. Дори могли да се видят, но плътната пелена около тях била все така непрозирна и гласовете на войниците почти не се чували.

– Ще изчакаме мъглата да се вдигне още малко, ще намерим конете и дим да ни няма – казал Спитълуърт. – Дотогава никакво мърдане!

В този миг изникнало някакво черно слизесто създание и се хвърлило върху лордовете. Флапун надал кански писък, а Спитълуърт замахнал, ала не улучил нападателя, тъй като той се разридал и се свлякъл на земята. Бръщолевещото и циврещо същество бил самият Фред Храбреца!

– Ваше Величество, слава богу, че ви намерихме. Къде ли не ви търсихме! – завайкал се Спитълуърт.

– Ика-ика-ика… – хлипал ли, хлипал кралят.

– Доста се е уплашил, щом пелтечи така – установил Флапун.

– Ика-ика-Икабог! – стенел Фред. – Ви-ви-дях го! Г-г-рамаданско чу-чу-довище! За малко да ме хва-хва-не!

– Моля? – не вярвал на ушите си Спитълуърт.

– Видях го! Страшно чу-чу-довище! Бързо на конете! Да изчезваме!

Кралят хванал крака на Спитълуърт и опитал да се надигне, ала лордът се дръпнал, за да не се изцапа, и утешително потупал Фред по тинестата глава.

– Спокойно, Ваше Величество! Това блато ви е изкарало ума. В гъстата мъгла скалите само наподобяват на чудовища.

– Не ми ги приказвай тия на мен! – Кралят тежко се изправил без ничия помощ. – Аз го видях! Висок колкото два коня и с очи като фенери! Замахнах със сабята, но я изпуснах, че ръцете ми бяха лепкави и хлъзгави. Измъкнах краката си от затъналите ботуши и запълзях.

Кой знае откъде в малката пролука на мъглата се появил и четвърти човек – капитан Роуч, бащата на Родерик и вторият по ранг в гвардията след майор Биймиш. Той бил едър, як и със смолисточерен мустак, а що за човек бил, ще разберем малко по-нататък. Така или иначе кралят се зарадвал, тъй като капитанът бил най-силният мъж в кралската стража.

– Роуч, ти видя ли Икабог? – промълвил Фред.

– Не, Ваше Величество – поклонил се уважително капитанът. – Видях само тиня и мъгла. Добре, че сте жив и здрав! Господа, чакайте ме тук! Отивам да строя войниците.

– Стой! – спрял го Фред. – Остани до мен, че чудовището може да се върне! Все още имаш пушка, нали? Аз изгубих и ботушите, и сабята си! Най-хубавата сабя, със скъпоценните камъни на дръжката…

Макар че капитанът стоял до него, кралят треперел от студ и страх така, както никога преди. Имал неприятното чувство, че не му вярват за срещата с Икабог, и съмнението му се засилило, когато зърнал насмешливия поглед, който Спитълуърт хвърлил към Флапун. Кралската му гордост била накърнена и той гневно заповядал:

– Спитълуърт и Флапун! Веднага намерете ботушите и сабята ми!

– Ваше Величество, няма ли да е по-разумно да изчакаме мъглата да се вдигне? – осмелил се да попита Спитълуърт.

– Искам си сабята! Тя беше на дядо ми и е безценна! Тръгвайте веднага! Ще ви чакам тук с капитан Роуч. И не се връщайте с празни ръце!