Глава 11

Походът на север

Излезли от Шувил и Фред се въодушевил още повече. Новината за неочакваната експедиция и решението на краля да намери Икабог стигнала до селскостопанските труженици из ширналите се зелени поля и всички хукнали със семействата си, за да приветстват Фред, лордовете и кралската гвардия.

Тъй като не били обядвали, кралят наредил да спрат в известния със сирената си Кърдсбърг за макар и късна вечеря.

– Ще си направим бивак като всички воини и отново ще потеглим в ранни зори! – заповядал той.

Крал и бивак?! Гостите на най-хубавия хан в града веднага били принудени да напуснат и след предоволната вечеря от печено сирене и шоколадово фондю кралят се излегнал на голямо месингово легло с дюшек от гъши пух. За съжаление, на лордовете била отредена малка стая над конюшните. Двамата били доста натъртени от дългото яздене. Вероятно се питате защо – та нали ходели на лов пет пъти седмично! Истината е, че на лов те винаги се скатавали зад някое дърво, за да похапват сандвичи и да пийват винце, докато станело време за връщане. Не били привикнали на дълго яздене и кльощавият задник на Спитълуърт се сдобил с пришки.

На сутринта кралят бил уведомен от майор Биймиш, че жителите на Барънстаун са обидени, тъй като пренебрегнал красивия им град и предпочел да пренощува в Кърдсбърг. Фред държал на неугасващата народна любов и наредил да направят голяма обиколка около Барънстаун, та да бъде видян и приветстван от всички хора по нивята и полята. Стигнали в града по здрач. Били посрещнати от чудесно ухание на цвърчащи наденички и една голяма тълпа с факли съпроводила Фред до най-хубавата стая в града. Сервирали му печен вол и медена шунка, леглото му било от резбован дъб, а дюшекът – от гъши пух. Спитълуърт и Флапун споделили малка слугинска стаичка на тавана. Пришките не давали на Спитълуърт да седне и той бил бесен, че обикаляли толкова дълго само и само да зарадват колбасарите от Барънстаун. А Флапун, който се бил натъпкал със сирене в Кърдсбърг, в Барънстаун излапал три бифтека и цяла нощ пъшкал, че му е тежко.

На другия ден походът продължил. Минали край обширни лозя, гроздоберачите ги посрещнали със знамена, а ликуващият крал им махал ли, махал. На Спитълуърт му се плачело въпреки вързаната за задника възглавница, а уригванията и охканията на Флапун заглушавали тропането на конските копита и дрънкането на юздите.

В Джеробом били приветствани с тромпети и целият град изпял националния химн. Фред пийнал искрящо вино, хапнал трюфели и си легнал в мекото като кадифе легло с четири колони и дюшек от лебедов пух. Горките лордове се настанили с още двама войници в стая над кухнята. По улиците се шляели пияни граждани и пирували в чест на величайшия гост. Спитълуърт прекарал цялата нощ с потопен в кофа с лед задник, а Флапун препил с червено вино и повръщал в друга кофа.

Призори експедицията се отправила към Маршландия. На изпроводяк джеробомци се строили на улиците. Отваряли бутилка след бутилка с пожелания за добър път и конят на Спитълуърт се стреснал от гърмежа на тапите. Изправил се на задни крака и лордът тупнал на земята. Вдигнали го, изтупали го и вързали възглавницата на задника му, докато Флапун се превивал от смях.

Извън града се чувала само песента на птичките. Нямало посрещачи и тучните зелени поля отстъпили на суха трева, превити дървета и камънаци.

– Интересно място – възкликнал жизнерадостният крал. – Много се радвам, че стигнахме в Маршландия. Предполагам, че и вие, лордове мои, се радвате!

Двамата кимнали, но когато Фред се обърнал напред, направили грозни жестове и пошепнали още по-грозни думи зад гърба му.

Първите маршландъри, които ги видели, зяпнали от почуда и също като стария овчар паднали на колене, без да ръкопляскат и да приветстват краля. За пръв път виждали както него, така и гвардията му. След коронацията Фред посетил всички важни градове, но не намерил за нужно да бие път до далечна Маршландия.

– Прости, ала сърдечни хора! – зарадвал се кралят, когато няколко деца заахкали при вида на великолепните коне. За пръв път виждали такива жребци със загладена и лъскава козина.

– Къде ще отседнем? – промърморил Флапун и се загледал в порутените каменни колиби. – Не виждам никакви ханове.

– Единственото утешение е, че височайшият ще трябва да се примири с нашите условия. Да видим дали ще му хареса, а! – прошепнал Спитълуърт.

На залез слънце приближили до блатото на Икабог – мрачна шир със странни побити скали.

– Ваше Величество! – провикнал се майор Биймиш. – Предлагам да лагеруваме тук и утре да разгледаме блатото. Както знаете, мястото е опасно. Мъглите падат най-неочаквано и ще бъде разумно да действаме на дневна светлина.

– Глупости! – възразил кралят, който се подрусвал на седлото като възторжен хлапак. – Най-сетне стигнахме и няма да спрем!

Луната изгряла и започнала да се промушва през мастилените облаци. Брегът на блатото бил неописуемо зловещ – див, пуст и потискащ, с мразовит бриз, който люшкал тръстиките и носел шепота им сред мъртвешката тишина.

– Забелязвате ли колко мочурлива е почвата? – попитал лорд Спитълуърт. – В нея биха затънали и хора, и овце. Ако си по-пъзлив, огромните скали може да ти се сторят като чудовища, а шушкането на шубраците да ти заприлича на съскане на звяр.

Кралят кимнал и зареял поглед към блатото, сякаш очаквал Икабог да изскокне зад някоя скала.

– Ваше Величество, какво решавате, ще спим ли тук? – обадил се лорд Флапун, който си носел няколко студени пая от Барънстаун и чакал с нетърпение времето за вечеря.

– В тъмата не бихме открили дори въображаемо чудовище – отбелязал лорд Спитълуърт.

– Така е – съгласил се макар и с нежелание Фред и ахнал: – Ама откъде изникна тази непрогледна мъгла?!

Гъстата бяла пелена се спуснала неочаквано бързо и забулила блатото.