Глава 1

Крал Фред Храбреца

Имало едно време мъничка страна на име Корнукопия. Дълго родословие златокоси крале я управлявали от памтивека, а този, за когото ще ви разкажа, се казвал Фред. В утрото на своята коронация Фред решил да добави към името си Храбреца. Благозвучието му допадало, пък и прозвището било напълно уместно заради случая, в който проявил голяма смелост и успял да улови и убие оса – при това съвсем сам, ако не броим петимата лакеи и придворния ваксаджия.

Когато се възкачил на трона, Фред Храбреца се радвал на всенародно възхищение. Със своите чудесни руси букли и вирнат засукан мустак кралят изглеждал прекрасно в тесните си бричове, кадифени дублети и ризи с жабо, каквито носели богаташите по онова време. Бил щедър и винаги се усмихвал, а на портретите му, които хората окачвали в кметствата из цялата страна, бил зашеметяващо красив.

Крал Фред не си признавал, ала се радвал, че страната се управлява толкова лесно. Едва ли не сама! Всички имали храна в изобилие, търговците тънели в злато, а кралските съветници разрешавали всеки появил се малък проблем. На Фред му оставало само да сияе сред поданиците си в петте дни от седмицата, когато слизал от каретата и яхвал коня си, за да отиде на лов с най-добрите си приятели лорд Спитълуърт и лорд Флапун.

Лордовете си имали големи имения, но им било по-изгодно и по-забавно да живеят в двореца, за да се възползват от богатите угощения, да яздят кралските елени, а и да внимават Фред да не си загуби ума по някоя придворна дама. Не искали той да се ожени, тъй като кралицата щяла да попречи на безгрижния им живот.

Кралят харесвал лейди Есланда. Колкото златокос и красив бил той, толкова пък тъмнокоса и красива била тя. Спитълуърт обаче убедил Фред, че лейди Есланда е твърде сериозна и учена, за да бъде обичана от народа кралица. Кралят дори не подозирал, че лордът ѝ има зъб, тъй като била отказала на предложението му да стане негова жена.

Лорд Спитълуърт бил кльощав и хитроумен. Приятелят му Флапун бил червендалест и толкова дебел, че шестима слуги едва го повдигали да се качи на коня си. Не бил умен колкото Спитълуърт, ала всякак бил по-умен от краля.

Лордовете били майстори на ласкателствата и само ахкали и охкали, за да покажат възхитата си от разностранните умения на крал Фред – било то в ездата, или в играта на бълхи. Големият талант на Спитълуърт бил да съумее да убеди Фред да направи точно онова, което искал самият той, докато Флапун нямал равен на себе си в уверенията, че никой на света не е толкова предан на Негово Величество, колкото двамата му верни приятели.

Кралят бил убеден, че лордовете наистина са забавни. Подканвали го да устройва страхотни празненства, разкошни пикници и пищни банкети – Корнукопия била прочута в цял свят с вкусната си храна. Всеки град предлагал свой международно известен специалитет.

Столицата Шувил се намирала в южната част на страната и била заобиколена от безкрайни овощни градини, нивя със златозарно жито и изумрудена трева, на която пасели белоснежни млекодайни крави. От произвежданите сметана и брашно прославените столични пекари правели чудесни сладкиши. Искам да ви уверя, че и най-вкусната торта или бисквитка, която някога сте опитвали, биха били срам и позор в сравнение с тези съвършени шувилски вкусотии. Доказателство за истинска наслада от първата хапка били сълзите на удоволствие в очите на клиента. Нямало ли сълзи, сладкишът бил обявяван за провал и повече не го правели. Витрините били препълнени с лакомства като „Девичи блян“, „Самодивска люлка“ и задължителните за специални събития и любими на всички „Небесни копнежи“, чийто неописуемо омайващ вкус просълзявал всекиго. Крал Порфирио от съседната страна Плуритания дори изпратил писмо на крал Фред, с което му предлагал за съпруга някоя от дъщерите си само и само да се сдобие с доживотна доставка на „Небесни копнежи“. Лорд Спитълуърт посъветвал Фред да се надсмее над пратеника и заявил:

– Ваше Величество, уверявам ви, че дъщерите на Порфирио изобщо не могат да се сравнят по сладост с нашия „Небесен копнеж“!

На север от Шувил се ширели още зелени пасбища и бистри, искрящи реки, покрай които пасели смолисточерни крави и щъкали щастливи розови прасета. Там били градовете близнаци Кърдсбърг и Барънстаун, разделени от арката на каменния мост над най-голямата река в Корнукопия на име Флума, по която пъстроцветни баржи разнасяли стоки от единия до другия край на страната.

Кърдсбърг бил известен със сирената си – грамадни бели търкала, тежки оранжеви гюлета, големи рохкави буренца със сини жилки и по-меки от кадифе малки крема сиренца.

Барънстаун се славел с пушените си и медени шунки, свинските ребърца, пикантните наденички, топящите се бифтеци и пайовете с еленско месо.

От комините на червените тухлени печки в Барънстаун се носело съблазнително ухание, което се смесвало със силния мирис на кърдсбъргските сирена и ароматният полъх карал хората в цялата околия често-често да преглъщат слюнката си и да се облизват.

На няколко часа път северно от двата града близнаци се разпростирали необозрими лозя. Всяко грозденце било сочно, сладко и голямо колкото яйце. След още няколко часа път се стигало до прочутия с вината си гранитен град Джеробом. Носел се слух, че човек се напива само от една разходка по улиците на града. Най-скъпите вина стрували хиляди златни монети и търговците на вино били сред най-богатите хора в кралството.

Но… малко на север от Джеробом сякаш с вълшебна пръчка изчезвало цялото богатство на Корнукопия и нейните тучни ливади, градини със сочни плодове и обширни житни нивя. В най-далечния край се намирала областта Маршландия, където се срещали само безвкусни, жилави гъби и рехави шубраци за прехрана на малцината шугави овце.

Маршландърите, които отглеждали овцете, не приличали на закръглените, охолни и издокарани граждани на Джеробом, Барънстаун, Кърдсбърг и Шувил. Те били мършави и дрипави. Дръгливите овце не им докарвали добри доходи и затова те никога не били опитвали от вкусните сирена, месни деликатеси, сладкиши и вино. Хранели се само с мазен овчи бульон от твърде старите за продажба овце.

За другите жители на Корнукопия маршландърите били странно съсловие от начумерени, мръсни и злонамерени хора с груби гласове. Подигравали им се и ги имитирали, като звуците наподобявали блеене на прегракнала стара овца. Подигравали се на простодушието и на обноските им. Единственото в Маршландия, което заслужавало някакво внимание, била легендата за Икабог.